Преди три четвърти век една Победа възвести края на фашизма и националсоциализма. Тогава започна нова епоха в историята на Европа и света, в която господството на Великите сили бе заменено от двуполюсен световен ред (САЩ – СССР), а социализмът се превърна в световна алтернатива.
Европа и светът посрещат тази годишнина днес в необичайни условия – пандемия, карантина, забрана за събиране на хора, невъзможност да се организират големи шествия и чествания. Но можем да възприемем епидемията и като напомняне за ужаса на войната, отнесла над 60 милиона човешки живота между 1939 и 1945 г.
Има какво да се припомня. Особено в светлината на днешното използване на най-опустошителната война в историята на човечеството с краткотрайни политически цели и като оръжие в новата пропагандна война. И това става независимо от сигналите от природата, че трябва да се обединим, за да преодолеем старите и новите предизвикателства.
Отдалечаването на събитията във времето и оредяването на хората, участвали във войната, днес се използва от политици, за да я представят по начин, който доскоро изглеждаше немислим. Като пренаписват както предисторията, така и хода на войната. През последните години все по-често се лансират политически декларации, които целят да декретират вината за войната, не според фактите от втората половина на 30-те години, а според днешните реалности.
Защо го правят? Защото се появиха хора и политици, а и цели държави, които искат да изглеждат като последователни борци срещу Хитлер, а тъй като не са били такива, то трябва да се смени историята. И могат да го постигнат, защото са новите силни на деня, а и днешните поколения нямат собствена памет за онези далечни събития. Въпросът е дали ще им позволим да го направят.
Единственият път за съхраняване на историята е да я разказваме такава, каквато реално е била. Как се е стигнало до там, че само шест години след като идва на власт на 30 януари 1933 г., Хитлер успява да възроди военната мощ на Германия и да започне война на 1 септември 1939 г., а година по-късно да овладее почти цяла континентална Европа.
Ето как изглеждат фактите
През октомври 1933 г. германската делегация (вече на Третия райх) напуска Женевската конференция по разоръжаване. И за награда получава британското съгласие да започне да изгражда новата си редовна армия Вермахт.
Благодарение на нотата на британския външен министър Самюъл Хор до Йоахим фон Рибентроп от 18 юни 1935 г. Третият райх започва да възстановява военноморските си сили до 35% от британски флот (най-голям в света), а подводниците – до 45%.
На 7 март 1936 г. Германия въвежда войски в демилитаризираната по Версайския договор Рейнска област. Великобритания и Франция формално протестират пред Обществото на народите, но не правят нищо повече и ремилитаризацията става факт.
През март 1938 г. от центъра на Европа изчезва цяла държава – Австрия, погълната от могъщия си германски съсед. Великобритания и Франция посрещат събитието с разбирането, че става дума за „спор в германското семейство“.
През септември 1938 г. Хитлер поставя поредното си искане – да получи от Чехословакия Судетската област. Британският премиер Невил Чембърлейн убеждава френския си колега Едуар Даладие, че това е единственият начин да се спаси мирът. И на Мюнхенската конференция (29-30 септември 1938 г.) в отсъствието на чехословашки представители е решено за десет дена (1-10 октомври) областта да се предаде на Третия райх. Независимо че Чехословакия е основният източноевропейски съюзник на Франция. Това е политиката за „умиротворяване на агресора“.
Половин година по-късно, на 15 март 1939 г., вермахтът влиза в Прага и превръща чешките земи в протекторат „Бохемия и Моравия“. И как реагират чехословашките гаранти Великобритания и Франция? Никак, но поне осъзнават, че Хитлер няма да спре и че трябва да се готвят за война.
Какви по това време са
отношенията между СССР и Третия райх
При Ваймарска Германия са много близки, но след като Хитлер взема властта, започва пропагандна и идеологическа война. До лятото на 1939 г., когато пред назряващата опасност от война и провалящите се преговори за общ фронт с Великобритания, Франция, Сталин осъществява големия обрат в съветско-германските отношения и се стига до Пакта „Рибентроп-Молотов“. Така Сталин избягва войната през 1939 г., за която Съветският съюз не е готов. Да, прави го за чужда сметка – Полша. Според мен решението е погрешно, защото на практика Пактът помага на Хитлер да подчини цяла Европа преди през лятото на 1941 г. да започне истинската голяма война с основния си противник СССР.
Въпросът е защо западните победителки от Първата световна война се оказват толкова късогледи в отношението си към Хитлер? Отговорът може да се намери в дипломатическите документи. Например в думите на лорд Халифакс от разговора му с Хитлер на 19 ноември 1937 г. Според него „фюрерът е постигнал много не само в самата Германия, но в резултат на унищожаването на комунизма в страната си той е преградил пътя на последния в Западна Европа и затова Германия с право може да се смята за бастион на Запада срещу болшевизма“. Както виждаме, във Великобритания смятат Съветския съюз за по-голяма опасност от Хитлер и наивно разчитат, че агресията му ще е само на изток.
Толкова за вината за избухването на войната. В крайна сметка се получава по българската поговорка: Двама се карат, третият печели.
А възраждането на спора за вината днес е поредният
опит историята да се пише от победителите
Този път от победителите в Студената война, които искат да прехвърлят отговорността върху новия победен – Съветския съюз.
Но годишнината е от победоносния край на войната в Европа, а не от началото ѝ. Затова ще спомена и споровете за Победата: първият е за датата – 8 или 9 май, а вторият е за това кой има по-големи заслуги.
Отговорът на първия въпрос е лесен. Първата германска капитулация, подписана от ген. Йодл пред западните съюзници, е на 7 май в Реймс, Франция, и влиза в сила от 8 май. Истинската безусловна капитулация с участието на съветски представител на най-високо равнище обаче е подписана късно вечерта на 8 срещу 9 май в берлинското предградие Карлсхорст. Под нея като победители слагат подписите си съветският маршал Георгий Жуков и британският зам.-главнокомандващ съюзническия експедиционен корпус в Европа маршал Артър Тедър, а като свидетели още американският ген. Карл Спаатс и френският генерал Дьо Тасини. От победените – началникът на Генералния щаб на върховното командване на вермахта фелдмаршал Вилхелм Кайтел, за Луфтвафе – ген.-полк. Щумпф, а за военноморските сили – адмирал Фон Фридебург.
Новината за капитулацията на Германия на Запад е провъзгласена на 8 май, а в Съветския съюз – на 9 май. От тук идва и това несъществено разминаване, което обаче в годините на Студената война, а както се вижда и след края ѝ, се използва като повод за спорове и разграничение.
По-съществен е въпросът за заслугите за Победата. Сериозните историци отдавна са казали своята дума: Победата е постигната благодарение на съвместните усилия на Съветския съюз, Съединените щати и Великобритания и на многобройните им съюзници.
Нито една от големите сили не би могла да се справи с най-добре организираната, дисциплинирана и модерно въоръжена армия, какъвто е вермахтът. Не и Великобритания, която изпада в отчайващо положение след капитулацията на Франция на 22 юни 1940 г. Трудно би го постигнал и Съветският съюз, който с такива огромни усилия успява да спре германското настъпление пред Москва, благодарение и на американската помощ по ленд-лийз. Да не говорим за Съединените щати, чиято сухопътна армия се включва във войната в Европа едва през юни 1944 г., когато вермахтът е претърпял тежки загуби и е прогонен до държавните граници на Съветския съюз. Но не трябва да омаловажаваме успехите и на англо-американските военни сили, особено по моретата и океаните, както и във въздуха.
Ако говорим обаче за това коя сухопътна армия успява да пречупи гръбнака на вермахта, едва ли може да има съмнение, че
това е Червената армия
Достатъчно е да погледнем броя на въоръжените сили на различните фронтове. На Източния фронт Третият райх съсредоточава най-могъщата част от своята армия от почти 4 милиона бойци и тя остава най-многобройна там до края на войната.
Ето как изглежда сравнението. На Африканския фронт Тристранният пакт разполага с 300 хиляди военни, при откриването на Втори фронт във Франция на 6 юни 1944 г. – с 380 хиляди, в битката при Ардените от края на 1944 и началото на 1945 г. – с 240 хиляди. Докато при Московската битка (1941-1942) вермахтът настъпва с 1 929 406 срещу 1 250 000 отбраняващи се, в Сталинградската битка (1942-1943) се сражават 987 300 германци, румънци, италианци, унгарци, финланци и хървати с 1 140 000 съветски войници, в Курската битка (1943) – съответно 900 хил. германци срещу 1,3 млн. съветски войски. Данните за тези повратни битки показват къде и как е спечелена Победата, да не говорим, че между 70 и 80% от жертвите на вермахта са именно на Източния фронт.
Но да се върнем в днешния ден. Пандемията попречи 75-годишнината от Победата да се отбележи с масов празник, но можем да намерим друг начин да си припомним деня, който отвори пътя на настоящето ни. Според мен най-добре би било по-възрастните и знаещи хора да разкажат на по-младите колко ужасно нещо е войната, за да може заедно да запазим толкова трудно постигнатия мир. Победата означава преди всичко мир!
Коментарът на Искра Баева е публикуван в Дума.