Марин Райков, новият служебен премиер и външен министър от няколко минути насам, може да бъде коментиран по много начини, но като коментатор вече съм го коментирал - включително в книгата си „Течна дружба”, пише в блога си Иво Инджев.
Той цитира два случая описани в книгата, при които Марин Райков казва „не” на бившата ни колониална владетелка:
Марин Райков е високопоставеният български дипломат, който първи отказва на Москва въздушен коридор за военни самолети по времето на кризата в Косово през юни 1999 г. И ако с това е изпълнил указанията на своя министър Надежда Михайлова и на премиера Иван Костов, то при втори (не съвсем) подобен случай пак той е избран да отхвърли една друга руска претенция и това не звучи като „съвпадение”.
В неговия кабинет в Министерството на външните работи руският посланик Юрий Исаков получава нечуван от Москва отказ на българска територия да бъде построен паметник на съветски военни (военнопрестъпници всъщност). Райков хладнокръвно предлага на Исаков като условие за поставяне на паметник на съветски подводничари на брега на Шабла, каквото е искането на Кремъл, преди това да бъде осведомено българското общество за факта, че същата тази подводница, торпилирана от германците, потопява по-рано в Черно море български търговски кораб, чиито български екипаж загива заедно с транспортираните стотици еврейски бежанци от Румъния. Това предложение на българския дипломат се оказва равносилно на отказ, тъй като представителят на Путин в България отказва такава откровеност пред българските граждани. Исаков си тръгва бесен!
Не ми се вижда случайно в този контекст и акцентирането на Марин Райков в речта му, произнесена преди малко пред телевизионните камери, че България няма да позволи на никого да определя политиката й по отношение на енергийните проекти, нито да се меси по някакъв начин в протестите на българските граждани.
Има знак в тази първа равносметка. Остава да видим дали и доколко той ще се материализира при едно управление със заявка да не се подмазва нито на руските имперски претенции, нито на производните им български ездачи на България.
Коментар на Иво Инджев