За да намерим пътя към трайния мир, трябва първо да потърсим корените на войната. Най-сериозният подход е да ги потърсим в геополитиката. Веднага след разпадането на Съветския съюз и на бившия социалистически лагер ястребите, които и тогава диктуваха политиката на Съединените щати, задействаха сценария за завладяване и унищожаване на Русия като световна сила. Тя трябваше да се превърне в полуколониална страна и по примера на Германия никога повече да не е заплаха за световното господство на САЩ. При управлението на Горбачов и Елцин този сценарий тръгна по ноти. Идването на власт на Путин и силите, които стояха зад него, обърка играта. В цялото му управление има една червена нишка – възстановяване на могъществото на Русия и връщането ѝ като велика сила. САЩ нито за миг не се отказаха от първоначалната си цел и партньорството НАТО – Русия постепенно премина в конфронтация.
Превратът в Киев през 2014 година беше решаващата брънка в цяла верига от действия, целящи обкръжаването и задушаването на Русия. Той се извърши с американска помощ и под американско ръководство и завари руските управляващи неподготвени. Въпреки изненадата с бърза и решителна реакция руснаците успяха да измъкнат Крим, Донецк и Луганск. В останалата част от страната украинската държава започна да се изгражда на антируска основа като плацдарм за бъдещи действия срещу Русия. Днешният отговор на Москва е на принципа „Забавям, но не забравям“.
Можеше ли да не се стигне дотук? Навярно можеше, но западните ръководители подцениха решимостта на Русия да си върне загубените позиции. А може и да са знаели, но не посмяха да отидат на отстъпки, които щяха да им костват репутацията. Същата тази репутация, която сега страда от безсилието им да спрат руското настъпление в Украйна.
През миналото лято Съединените щати понесоха в Афганистан най-тежкото си поражение на международната сцена след края на Виетнамската война. Изоставянето на въоръжение за милиарди там не е най-голямата загуба. По-тежката е загубата на доверие, че щом си съюзник на САЩ, значи си защитен. Сега като че ли кошмарът се повтаря.
След като много години бяха залъгвани с обещания за членство в НАТО и в ЕС украинците до последно вярваха, че западните съюзници няма да допуснат руска намеса в Украйна. Разбираемо е разочарованието на прозападно настроената част от обществото, което изрази самият президент Зеленски, оплаквайки се, че е оставен сам да се оправя срещу руската армия.
Каква е помощта на Запада за Украйна извън доставката на оръжие, голяма част от което вече е унищожено от руските ракети? Тя се изразява в поредица от санкции, една от друга по-безплодни. Основният ефект от тях е, че нанасят поражения на европейската и руската икономики и на обикновените граждани, без да влияят на политиката на Кремъл. Да напомним, че политиката на санкции беше задействана още през 2014 г. През осемте години оттогава Русия постигна в максимална степен икономическа самодостатъчност, натрупа огромни валутни резерви и разви въоръжените си сили до пълен стратегически паритет, а според някои експерти и до известно превъзходство спрямо Съединените щати. Най-тежката санкция срещу Путин сега изглежда спирането на „Северен поток 2“, с което Германия беше принудена да се съгласи. А някой задава ли въпроса за какво му е на Путин вече „Северен поток 2“ след поставянето под контрол на украинските тръбопроводи? Обиколният път през Балтика беше замислен като резервен вариант за износа на руски газ при спиране на транзита от враждебната на Москва власт в Киев. Замразяването на несъществуващите авоари на руския президент в западните банки е смешна закачка с човек, който е решил, че има да изпълни една историческа мисия до края на живота си.
Сега всички повторят, че светът вече не е същият, но кое е новото? Изглежда, че е нападението на една европейска държава над друга за първи път след 1945 г., но не съвсем. Голямата новост е, че Путин декларира намерение да използва пръв ядрено оръжие, ако натовски въоръжени сили се намесят в Украйна. Заяви го с такъв категоричен тон, че не остави никакво съмнение у западните лидери, че е готов да го стори.
Цялата система на колективна сигурност в Европа от Втората световна война досега се базираше на ядреното сдържане, предотвратяващо мащабна конвенционална война на континента. Принципът за неизползване пръв на ядрено оръжие беше приет официално от всички ядрени сили и закрепен в много международни документи. Сега този принцип беше нарушен от руския президент, макар и само като вербална заплаха. За разлика от 2014 година сега Западът беше изненадан. За да разберем сериозността на проблема ще задам един провокативен въпрос. Какво би станало, ако след Украйна Путин заповяда на руската армия да навлезе в Прибалтика и предупреди натовските сили там да не се месят под страх от употреба на ядрено оръжие. Имат ли в щаб-квартирата в Брюксел отработен отговор по въпроса?
Войната в Украйна трябва да спре час по-скоро за да се предотвратят по-нататъшни жертви и разрушения. Дипломацията трябва да заглуши оръжията. Преговори между сегашната власт в Киев и Кремъл едва ли ще има. Преговорите трябва да се водят на максимално високо равнище между западните и руските ръководители. И още нещо. Не случайно Китай се самопредложи за посредник в преговорите. Украйна е само поводът. Основният залог е договарянето на нов световен ред и нова система за колективна сигурност, която този път трябва да излезе извън рамките на Европа и да пренапише правилата на играта за световните суперсили и техните сателити.
Новата система за сигурност може да се базира само на военно-стратегически паритет с колкото може по-ограничено количествено изражение. Такъв паритет беше постигнат с много тежки преговори през 70-те и 80-те години на миналия век. За съжаление тези договорености една по една отпаднаха и отвориха място на нова надпревара във въоръжаването. Ядреното сдържане трябва да се върне към принципа за неупотреба пръв на ядрено оръжие. Това върви ръка за ръка с договарянето на надеждни взаимни гаранции за сигурност.
Сигурността е неразривно свързана с икономиката. Колкото по-успешно търгуват държавите помежду си, толкова по-малка е вероятността да започнат да воюват. Ясно е, че към днешния ден санкциите „измиват лицето“ на западните ръководители, но не допринасят за приближаването на мира. Тяхното продължаване само ще вгорчава живота на обикновените хора от Атлантика до Сибир. Икономическото сътрудничество трябва да продължи, защото там, където търговците настъпват, войниците отстъпват.
Къде е България в цялата тази бъркотия? Засега все още на завет, но в списъка на потенциалните губещи. Колко големи ще са загубите зависи донякъде от нас и повече от международното положение. Въпросът е да направим поне това, което зависи от нас. Крайно време е да се разбере, че членството ни в НАТО и Европейския съюз не е цел, а средство за прокарване на националните ни интереси. Страната ни може да е малка, но това не ѝ пречи да играе ролята на гласа на разума на международната сцена. Нашите ръководители поне не са заплашени от загуба на авторитет, ако призовават за незабавно започване на сериозни преговори НАТО – Русия.
В хуманитарен план България започна евакуация на желаещите сънародници от Украйна. Човещината е в началото, но не трябва да се ограничаваме само с нея. Демографската катастрофа, надвиснала над България, е достатъчно сериозно основание да се борим за трайното оставане у нас на всеки новодошъл българин, предоставяйки му достойни условия за живот. Иначе хората ще минат оттук и ще заминат на Запад, както много други преди тях. Впрочем същият подход трябва да важи и за украинците от небългарски произход, които пожелаят да се заселят за постоянно в България.
Валентин Съйков
Председател на „Гражданска инициатива България 2050“