Селим Й. и съпругата му Мирса са уморени и отчаяни - от седмици не са спали нормално. Страхуват се, че полицаите ще дойдат и ще ги отведат. Преди три дни семейството е научило, че могат да ги върнат в Северна Македония. Засега още са в Германия, но не знаят какво ги чака. Селим е македонец, но съпругата му е македонска ромка - респективно и децата са роми. Поради това в родината семейството е заплашено от дискриминация и расистки атаки.
Травма, страх, депресия
Семейството живее в приют за бежанци в Брауншвайг, доста натясно. Мирса първоначално отказва да говори с екипа на ДВ, защото се срамува и страхува едновременно – от своите насилници. В крайна сметка се съгласява, но само при условие, че имената бъдат променени. „Преди няколко дни дори нямах сили да сготвя или да се погрижа за децата. Мъжът ми пое работата." Мирза е излязла от психиатрията само преди няколко седмици - била е там заради диагностицираната тежка депресия и посттравматичен стрес. Когато разказва какво ѝ се е случило, Мирса не плаче, крие емоциите си – за разлика от нейния съпруг. Тя изглежда тъжна, но и примирена. Взима медикаменти срещу депресията.
Злодеянието и тежките последици
Мирса разказва как злодеите нахлули в къщата ѝ. Съпругът ѝ не бил там. Нападателите я пребили, уринирали в лицето ѝ, опитали се да я изнасилят. Всичко това пред очите на 4-годишната ѝ дъщеря Ясмина и 7-годишния ѝ син Йонуз. Виковете на Мирса се чували от улицата. Съседите дошли и предотвратили изнасилването. Селим и Мирса отишли в полицията. Познавали нападателите, те били от техния квартал. Дотогава неведнъж били обиждали Мирса, наричайки я „циганка". Селим и Мирса искали да подадат жалба, но полицията отказала да я приеме. Вместо да им помогне, полицията информирала нападателите.
След това двамата решили да не остават повече в къщата - отишли при роднини. Чак по-късно, вече в Германия, Мирса щяла да научи, че същите нападатели десет дни по-късно са подпалили и изгорили къщата им. Селим отново ходил в полицията, но тя отново не предприела нищо. Дотогава Мирса вече била направила три опита за самоубийство. Селим продал последното останало имущество на семейството - колата, извадил нови документи за самоличност и всички заминали за Германия.
"Човек втора категория"
Ясмина няма спомени от случая, но Йонуз изпитва страх и до днес. Мрежата за травматизирани бежанци в Долна Саксония е диагностицирала и при него посттравматичен стрес. Бащата също страда от тежко физическо натоварване и пристъпи на страх. Административният съд в Оснабрюк, който трябва да се произнесе по искането на семейството за убежище, констатира, че достъпът до медицинско обслужване в Северна Македония е безпроблемен. Мирса обаче знае, че това не е така. „През целия ми живот са се отнасяли към мен като човек втора категория - тъй като съм ромка." Така се държали с нея и лекарите още като дете. За нея няма нищо изненадващо в това, че полицията не реагира на престъпленията срещу роми. В училище обиждали и биели децата ѝ, а учителите не правели нищо. Ромското население почти няма шанс да си намери работа, разказва тя.
Въпреки това Северна Македония е определена като „сигурна страна на произход". Това конкретно означава следното: тежката дискриминация спрямо ромското население не се признава, а молбите за убежище по правило се отхвърлят. Въпреки това семейство Й. се опитва да докаже дискриминацията. Но северномакедонската полиция така и не е започнала разследване, поради което доказателства няма. Семейството е назовало имената на извършителите, представило е снимки и видеоматериали от опожарената къща. Административният съд в Оснабрюк обаче отвръща, че при тези снимки не може да се определи нито къде, нито кога са направени.
Единичен случай?
Дружеството „Ромски център-Гьотинген" и политическата група „No Lager" оказват подкрепа на семейството. Те представят доклади за дискриминацията на ромското население в Северна Македония. Въпреки това съдът решава, че дори нападенията срещу Мирса да отговарят на истината, не става дума за системно преследване, а за престъпна несправедливост. Това, че полицията не е реагирала, било единичен случай. Сформираната от федералното правителство независима комисия „Антициганизъм" показва, че случаят на Мирса не е единичен. В своите доклади комисията отбелязва, че ромите в държавите от бивша Югославия са подложени на „голяма расова дискриминация и на произтичащите от нея социална и икономическа изолация". Мирса казва най-сериозно, че завръщането в родината не е опция - щяла да се самоубие, ако я екстрадират. Радва я само това, че в Германия синът ѝ ходи на училище и учителките са много мили с него, дори му поднесли подарък за рождения ден. „Беше толкова щастлив в този ден. Децата ми трябва да бъдат щастливи, трябва да са добре", казва тя.
Автори: Надин Михолек, Арбер Байрами