Един друг китайски древен мислител – Сун Дзъ (ок. 544–496 г. пр.н.е., макар че някой историци смятат, че е живял през т. нар. „Период на воюващите царства“ от 403 до 221 г. пр.н.е.), пръв осъзнал факта, че планирането не работи в среда на съперничество, тъй като съперничещите си планове водят до непредвидени ситуации.
Това е само един от вариантите, когато в едно общество държавното управление действа в условието на неравновесие. В условията на съперничещи си политически доктрини, векторите на политическа активност както на съперничещите си политически формации, така и на отделните политически ангажирани индивиди, са различни както по посока, така и като абсолютни стойности.
Предварителните прогнози за резултата от това взаимодействие с течение на времето не само че са напълно вероятностни, но и за да бъдат изобщо направени задължително се използват редукционни модели, които са опростени спрямо реалността. Сам по себе си такъв подход е твърде рисков с оглед получаването на достоверни резултати, но от друга страна би било изобщо невъзможно да се извършва прогнозиране, когато търсеният поглед в бъдещето е функция на твърде много реални величини, които в една или друга степен влияят върху изследвания процес. Такава е реалността при либерализма.
В страни, където либерализмът е доминиращата политическа доктрина, не са реализуеми дългосрочни планове за социален инженеринг, тъй като системата за държавно управление, функциониращи в среда на съперничество, не е в състояние да осъществи линейност на развитието. Тоест ако дадено въздействие върху обществено-политическата реалност в даден момент доведе до определен резултат, то въздействие от същото естество в някой следващ момент при линейните системи на държавност би довело до същия по качество резултат, като е възможно той да търпи единствено количествено изменение. Разбира се, тази процедура не е повторяема до неограничен брой пъти, тъй като в един момент количествените натрупвания неминуемо биха довели до качествено изменение на ситуацията.
Тоталитарните режими са един добър пример за това как липсата на конкуриращи политически доктрини е благоприятен фактор за планиране на обществено-икономическото развитие. Но, както показа по незаобиколим начин историята, възможността за доминиране на една единствена политическа доктрина през даден период само привидно създава благоприятни условия поради липсата на съперничеща среда, за планово обществено-икономическо развитие. В този случай рязко се увеличават плановете за взимане на волунтаристични решения, което, като резултат от количествено натрупване, по законите на диалектиката, води до качествено изменение. Най-често до крах на системата, във вида, в който е съществувала. Убедителен пример е четиригодишният план в Германия, приет през 1936 г., макар и подкрепен от голяма част от едрия капитал в страната. В своя меморандум на Четиригодишния план, есента на 1936 г., Адолф Хитлер нарежда. „Първо, германската армия трябва да бъде готова за действие в срок от четири години. Второ: германската икономика трябва да бъде готова за война в срок от четири години“. По-малко от три години по-късно, през август 1939 г., адмирал Вилхелм Канарие, началник на военното разузнаване, пише до Ханс Берид Гизевиус (1904–1974 г.), антинацист, вицеконсул в Цюрих: „Това означава краят на Германия“, след като разбира, че е издадена заповедта за нападение над Полша.
Именно такъв, катастрофален, е хронологичният край на режима на генерал Франциско Франко (1936–1975 г.), на Дуче Бенито Мусолини (1922–1945 г.), на фюрера на Третия райх Адолф Хитлер (1933–1945 г.).
Парадигмата на тоталитарно управление е приложена при експеримента в Съветска Русия (1917–1991 г.) и по-късно в целия Съветски съюз (1922–1991 г.) за функциониране на държавен социализъм въз основа на интерпретацията на Владимир Илич Улянов (Ленин) (1870–1924 г.) за възможността алтернатива на капиталистическата обществено-политическа система да бъде установена и да получи развитие и в една изостанала икономическа държава, противно на теоретичните постановки на основоположниците на научния комунизъм Карл Маркс (1818–1883 г.) и Фридрих Енгелс (1820–1895 г.), стигна до своя крах не само там, но и във всички останали страни от Източна Европа, възприели съветския модел за държавност.
Тези факти за провала на европейския модел на държавен социализъм са неотменна част от аргументацията на апологетите на либералната доктрина, за да доказват преимуществото ѝ пред всички колективистични теории за устройство на социума, имплементирани посредством тоталитарни строеве. Тяхната основна теза е, че единствено либералните общества притежават потенциала за саморегулация, без да се стига до революционни изблици, които, както свидетелства историята, водят до установяването на тоталитарни режими. Тези събития са изпълнени с трагизъм и многобройни жертви.
Поддръжниците на либералната идеология обосновават нейните преимущества с ценностите, на които тя се основава.
Една от най-влиятелните либерални идеи е тази, че целта и оправданието на управлението е да защитава живота, свободата и собствеността на гражданите, живеещи в условията, създадени от него. Ключовото значение, което либерализмът отдава на индивидите (гражданите), е повлияно до голяма степен от идеята за автономността на индивида, формулирана от Имануил Кант (1724–1804 г.), който на свой ред е бил повлиян в това отношение от Жан Жак Русо (1712–1778 г.). Макар и самият той представляващ съвкупност от доста различни свои варианти, общите предпоставки на либерализма са, че либералната държава трябва да бъде водена от ценности, които отразяват многообразието от разумни твърдения относно добрия живот, гарантират свободата и равенството на гражданите и приемат, че справедливото разпределение на благата е фактор, необходим за следването на концепцията за добър живот. Като при това гражданите действат автономно в личната сфера, защитавана от техните права.
Основните либерални ценности могат да бъдат определени като плурализъм, свобода, права, равенство и справедливо разпределение. Това, което ги прави същностно ценни е, че те дават възможност на индивидите да живеят автономно. Целта на либерализма е да създаде и да поддържа политически институции, които поощряват тези ценности и чрез тях – поощряват автономността.
Плурализмът представлява основна ценност на либерализма. Неговата ценност е предпоставена от схващането на либералите, че съществува несводимо до еднообразие многообразие на разумни ценности и разумни концепции за добър живот. Както заключава Джон Кекеш в „Против либерализма“: „Един политически извод от плурализма е, че управлението би трябвало да гарантира равно третиране на всяка разумна концепция за добър живот, което означава, че то не би трябвало да предпочита която и да е определена концепция повече от други“.
Но ако плурализмът е признаване, че съществуват много различни ценности и концепции за добър живот, тогава свободата е онова политическо пространство, в което индивидите могат да избират между тях, като либералната доктрина предполага, е този избор се извършва в условията на автономност, затова и либералното управление се стреми – поне по предположение, – да създава тези условия. Необходимото условие за свободен избор е отсъствието на външна принуда. Принудата обаче може да бъде и вътрешна – у самия индивид. При положение, че индивидуалните психологически дадености – приети задължения, някаква склонност, навици, ирационални предразсъдъци или неконтролирани и неправилно насочени страсти влияят върху избора, както и ако индивидът основава избора си върху незнание, глупост, манипулации и пропаганда, то тогава той действа при приемането на решения в условията на не-свобода.
Както заключава Джон Кекеш в монографията си „Против либерализма“: „... смисленото упражняване на свобода изисква адекватни икономически ресурси, здравеопазване, образование, сигурност и т. н. Само ако индивидите стигнат до положение, в което ще имат еднаква възможност да се възползват от плурализма, те ще могат да упражняват свободата си смислено“.
Всъщност какво представлява „свободата“?
Както е добре известно, съвременното общество може да бъде справедливо към своите граждани и перспективно в развитието си само когато хармонично съчетава тяхната свобода с дейността им за общото благо. Обаче свободата на един човек има три несводими една към друга сфери на проявление: фактическата свобода, определена от благата, с които той разполага; формалната свобода, изчерпвана с неговите права в обществото, и пълната свобода, която той постига при преодоляване на духовната си ограниченост. На свой ред неговата фактическа свобода има три взаимно допълващи се страни: личните му качества – физически и духовни, с които той разполага, като използва за себе си признатата му собственост – материални, живи и идеални вещи, с които той законно може да разполага, и социалното му положение, с което той неотменно разполага. Поради това отделните хора може съществено да се различават един от друг по фактическата си свобода.
Ето защо в условията на социална динамика по посока на увеличаване на неравенството в доходите и състоянията на разположените по различните етажи на социалната пирамида граждани в държавите с либерален вариант на представително управление, то е налице редуциране на степента на свобода, доколкото това се отнася до бедните слоеве от населението.
Като че ли се получи омагьосан кръг. Реалността легитимира ограничените позитивни потенциали на обществено-политическите конструкти в глобален мащаб както в миналото, така и в настоящето.
Но изход при търсенето на парадигма за държавност, която изцяло функционира в полза на мнозинството от гражданите, а не в угода на управляващото малцинство (спрямо общата численост на суверена), съществува.
След присъствието дълги години на научния комунизъм, либералната доктрина и различните еклектични вариации на „Третия път“ (включително фашизма и националсоциализма), като теми на пропаганда, контрапропаганда, дискусии и манипулации в публичното пространство, осмисленият исторически опит налага по незаобиколим начин да бъде обоснована Четвъртата идеология – „Демокрацията на контрола“, фокусирана върху сферата на държавното управление.
Този подход се налага от неоспоримия исторически факт, че не е възможно преобладаващото мнозинство от населението в една страна да си осигури висок стандарт за сметка на едно незначително малцинство, посредством експлоатация, измама, ограбване и прочие действие. Затова пък, както свидетелства цялата човешка история, обратната ситуация, когато управляващото малцинство се е облагодетелствало за сметка на управляваното мнозинство, е била реализирана многократно. България не само не прави изключение, но тук този процес бива реализиран в крайните си уродливи форми.
Съществуват различни инструменти за осъществяване на контрол от страна на гражданите върху сферата на държавното управление: Приемане на конституцията и на евентуални поправки в нея единствено посредством плебисцити (задължително за изпълнение, произнасяне на гласоподавателите); мажоритарен избор, включително на членовете на правителството (набират се само между избраните депутати), също и в съдебната сфера. Изключително действен механизъм е отзоваването на изборна длъжност и то преди изтичането на мандата. За сведение такъв механизъм както по отношение на членовете на парламента и общинските съветници, така и спрямо съдиите и съдебните заседатели, съществуваше в предишната, т. нар. „живковска“ конституция, приета през 1971 г., и то едва след всенародно допитване. Колкото се отнася до критиката на някои сегашни „демократи“, че това право е било чисто формално, спрямо тях е напълно резонен въпросът: „Защо тези конституционни положения не са били доведени до реално приложение посредством съответна законова разпоредба?“. Разпоредби, които съществуват в много държави, включително и в редица американски щати, дори и в квалифицираната от пролибералните мозъчни тръстове като „недемократична“ Венецуела.
Цялата човешка история свидетелства и за още нещо. Демократизирането на обществото е ставало само по инициатива и под натиска на народните маси. По мирен път или със сила. Според необходимостта в конкретната ситуация.
* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.