Обществото се почувства засегнато, заваляха критики. Но хубавото на филма „Ботев“ е реакцията срещу него. Тя показва, че българската аудитория вече ясно различава пропагандата от изкуството в подходите към историята.
Коментар на Георги Лозанов:
Филмът „Ботев" можеше да си спести мощната вълна на неодобрение и да си остане обвит в разсеяно мълчание, както след премиерата му по кината на 3 март, ако не беше минал по БНТ.
Търговия с реликви?
Първо, защото го видяха несравнимо повече хора, включително такива със сериозно отношение към телевизионното съдържание (развлекателните формати в обществената медиа са ограничени по лицензия), така че той остро се сблъска с вкуса на просветени зрители. В социалните мрежи прочетохме по негов адрес оценки като "некадърност“, „бездарие“ и техни производни.
Очакването е, когато се захващаш с всепризнат гений, да удържиш поне минимална пропорционалност на талантите и да кажеш нещо неказвано, иначе претенцията ти започва да звучи кощунствено. Далеч по-щадящо за режисьора, разбира се, щеше да бъде да събира „пари по улиците", както сам се изразява, за някакъв неангажиращ фикционален сюжет. Но щеше ли тогава да ги събере? Не сме ли свидетели на търговия с реликви?
И второ, много по-важна от стойността на филма като такъв е легитимацията, която БНТ му дава, излъчвайки го (та чак и си е платила за това в качеството си на съпродуцент). За разлика от предишния филм на същия режисьор, също за национална икона – „Дякон Левски“, който тогавашното ръководство на БНТ обаче не приема. И той е показан по "Канал 3", което ще даде повод на режисьора да сравни собственика му Делян Пеевски с Васил Левски. По-безвкусно вероятно е само да иска да го канонизират, задето му е излъчил филма.
Ирония, презрение, гняв
Работата е там, че когато обществената медия, финансирана от данъкоплатците и отчитаща се пред Народното събрание (НС) подкрепи един филм, особено за национален герой, значи го е подкрепило обществото.
А то не просто не е съгласно да го подкрепи, а се почувства засегнато, даже отвсякъде заваляха негативни мнения, примесили ирония с презрение и гняв.
И парламентарната Комисия по култура и медии усети, че трябва да реагира - извика генералния директор на БНТ да даде обяснение „заради възникналото социално напрежение“. Пред нея той е заявил, че и на него филмът не му храсвал – но какво толкова, не можело всички да са добри. Тренираният на какви ли не манипулации зрител обаче бързо си даде сметка какъв капан му залагат – докато се възхищава и страда за Ботев, да продължи да вярва на соцпропагандата и дори негласно да приема инвазията на Путин в Украйна. Какво общо има ли?
Образът на Ботев е пресъздаден по пропагандната кройка от близкото минало, като е слепен от готови представи, познати още от началното образование. Превърнат е в екранен манекен на визуалните и риторическите схеми за героя, наложени през соца, по които заедно с Левски, Ботев или Бенковски се пресъздаваха и революционери с каскети, партизани и политкомисари. Целта беше идеологически намислената пролетарска героика от 20 век да изглежда като естествено продължение на движението за национална независимост от 19 век. Нищо, че едните се борят за власт, а другите за свобода. И по-точно – тъкмо това не трябваше да личи.
Ефект от пропагандното управление на колективните емоции беше и пренасочването на наследените русофилски настроения след Руско-турската война, като благодарността за участието на Русия в Освобождението на България се изрази във вярност към Съветския съюз.
"Россия, тая мнима защитница на славянството..."
Падането на комунизма изпрати пролетарската героика в небитието, но не прекъсна „черната борса“ на родолюбиви чувства. Тя бе поета от националистите, които отново размахват като хоругви Левски и Ботев и не спират да говорят за независимост на България, разбрана като доброволна зависимост отново от Русия и постсъветския режим на Путин.
Ако филмът за Ботев по БНТ не играеше на същата тази „черна борса“, нямаше как да подмине болезнено актуалното прозрение на Христо Ботев за ролята на Русия в българската история: „Россия, тая мнима защитница на славянството, тя употреблява още по-радикални средства, за да изтрие от лицето на земята българските колонии“.
Въобще щеше, вместо да слага в устата на героя собствените му произведения, да предложи интерпретация на образа му от съвременна гледна точка, която да даде основание някой днес да прави филм за него. И така да получи шанс от читалищен рецитал и костюмена възстановка да се превърне в художествен факт.
Но хубавото му на филма „Ботев“ е реакцията срещу него, която показва, че – след романа „Калуня-каля“ на Георги Божинов или спектакъла „Хъшове“ на Александър Морфов и особено след романа „Възвишение“ на Милен Русков и екранизацията му – нашата аудитория вече ясно различава пропагандата от изкуството в подходите към историята.
***
Този коментар изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на Дойче Веле като цяло.