Декември месец миналата година в министерство на външните работи на Иран се случва нещо необичайно. Чан Хуа, китайският посланик в страната, бива привикан, за да бъде запознат със съображенията на персийската държава спрямо текста на общо изявление, подписано както от държавите от Съвета за сътрудничество в Персийския залив (ССПЗ), доминиран от Кралство Саудитска Арабия и Обединените арабски емистства, така и от Китай. Съдържанието на въпросния документ призовава за "мирни усилия" в разрешаването на статута на три острова - Абу Муса, Голям и Малък Томб. Стратегическото значение на въпросните острови се обуславя от това, че те са на "входа" на Омрузкия проток, който, сам по себе си, представлява ключова търговска и военна артерия за региона. Статутът на тези острови - контролирани от Иран, но искани от ОАЕ, които по казуса се радват на широка арабска подкрепа - е един от вече дълготрайните проблемни моменти в отношенията между персите и Емиратите.
Този епизод на привикания китайски посланик в Техеран е интересен поради следните съображения. На първо място, Поднебесната империя избягва да се намесва и да взема страна в различни регионални конфликти; това е отличителна черта на външната ѝ политика, предвид нейната ориентация към извличане на максимални ползи, а ангажирането с чувствителни позиции обещава по-скоро проблеми. Когато китайският президент Си Дзинпин, например, направи първата си обиколка в региона, той посети последователно Риад и Техеран. На второ място, реакцията на Иран не бе просто рутинна, както се предполага, когато става дума за територии, които една държава счита за свои. В онзи случай по-скоро пролича общото неудовлетворение спрямо Пекин от страна на Техеран (такова прозвуча и от президента Ибрахим Раиси, непосредствено преди да посети Китай тези дни). На какво се дължат тези негативни вибрации между две държави, иначе венчали се пред олтара на антиамериканизма?
Преди почти две години Китай и Иран подписаха споразумение, което предвиждаше в персийската държава да влязат китайски инвестиции на обща стойност от 400 млрд. долара в срок от 25 години (около 280 млрд. бяха предвидени за енергийния сектор на страната, а 120 млрд. за пътна и производствена инфраструктура). Но откакто бе подписано това споразумение, китайските инвестиции в Иран не се увеличават, а напротив - намаляват. По думите на Али Фекри, ръководител на Иранската организация за инвестиционно, икономическо и техническо подпомагане, в срок от 15 месеца до края на 2022-ра година Китай е инвестирал едва около 185 млн. долара (спрямо общ обем от почти 6 млрд. долара постъпили инвестиции за същия период). Ако Поднебесната империя продължи да инвестира в Иран с подобно темпо, то за 25 години сумата няма да бъде 400 млрд. долара, а около 4 млрд., или една стотна от обещаната стойност на инвестициите (колкото и подобни сметки да са хипотетични и относителни). Разбира се, тук трябва да се има предвид, че за подобни скромни стойности допринасят и фактори, които не зависят от Китай, като постоянно увеличаващият се обем от санкции, налагани срещу Иран. Последното, разбира се, затруднява допълнително инвестиционните намерения на Поднебесната империя, доколкото тя не би желала нейни компании и банки да се превърнат в колатерална жертва на санкционирания режими.
Ситуацията на персите става още по-болезнена предвид това, че липсата на сериозен инвестиционен интерес от страна на Пекин спрямо Техеран е съпровождан със задълбочаването на отношенията между Китай и държави като Саудитска Арабия и ОАЕ. Ако по текущи данни китайският търговски обмен с персите да е на стойност около 24 млрд. долара, то този със Саудитска Арабия (87 млрд.) и с ОАЕ (72 млрд.) е в пъти по-голям. Едно от структурните измерения на икономически отношения на двете споменати арабски държави с Поднебесната империя остава, разбира се, това, че те са основен и стабилен износител на въглеводороди за Китай. На този фон, износът на петрол от Иран към Китай остава зависим от странични фактори (било покрай санкциите, наложени спрямо Техеран, било покрай ценовия подбив на руското "черно злато"). Това, което е китайски сън за Иран, е реалност за ОАЕ и Саудитска Арабия.
Всъщност персийската държава се намира в ситуация на стратегически минимализъм, тоест има все по-малък избор от все по-ограничени опции, с все по-намаляваща ефективност на действието. Две основни обстоятелства допринесоха за текущото положение на Иран.
Първото бе едностранното напускане от страна на САЩ на Ядрена сделка с Иран през 2018-та година, което автоматично доведе до реабилитирането, а впоследствие и прилагането на нови санкционни ограничения спрямо близкоизточната държава. Последното провокира още по-предпазливо поведение на европейския бизнес в Иран, особено имайки предвид, че Европейският съюз така и не успя да създаде реален и работещ механизъм, чрез който да защити търговските интереси на своите държави членки във въпросната страна. По този начин Западът бе отрязан като реална опция в стратегическото ситуиране на Иран (все пак имаше политическо и икономическо съживяване на отношенията между персите, от една страна, европейците и американците, от друга, след сключването на Ядрената сделка през 2015-та г.). Смяната на администрацията на Хасан Рухани с тази на Ибрахим Раиси през 2021-ва година пък допълнително допринесе за това "разкъсване" на отношенията между Запада и Иран (оттук не само пропадналите преговори за връщането на Вашингтон в Ядреното споразумение, но и все по-ограниченото и дискусионно сътрудничество на Техеран с Международната агенция за атомна енергия).
Вторият фактор, който повлия за ситуацията на стратегически минимализъм на Иран, бе военната подкрепа на персите за Русия във войната срещу Украйна. С две думи, това просто компрометира остатъчните и тихи симпатии към Иран сред редица ключови фактори на европейския политически терен. Показателно в тази посока е как отношението спрямо Техеран на столици като Берлин и Париж се промени: от такова, което се опитваше да се еманципира от приумиците и сприхавостта на Вашингтон спрямо иранския проблем, до това, в което те - посредством ЕС - започнаха да налагат собствени санкции срещу Техеран. Но предвид това, че тъканта между Запада и Иран така или иначе вече бе разкъсана покрай императивността на САЩ и ограничените възможности за противодействие на ЕС, дори това не бе толкова важно за близкоизточната страна, колкото бе поведението на Китай. Както по-горе вече бе споменато, Пекин не желаеше санкциите, налагани на Иран, да рикошират спрямо собствените му икономически субекти (особено имайки предвид тяхната пряка връзка с комунистическата номенклатура и държава). А това означава следното: Пекин не можеше да увеличи обема на стопанските си отношения в степента, в която той може, а персите биха желали (поради подобна причина Китай внимава какво, как и чрез кого търгува с Русия). Подкрепяйки Москва, преди всичко с военен хардуер, Техеран направи по-трудно политическото застъпничеството за себе си на Запад и по-ограничено икономическото си сътрудничество на Изток.
Именно Изтокът иначе играе ключова роля в иранската външна политика, включително като реакция срещу компрометираните възможности със Запада (това е т.нар. "Look East" стратегия на Техеран, иначе особено актуална както по времето на мандата на бившия президент Махмуд Ахмадинеджад, така и през настоящия такъв на Ибрахим Раиси). И тук ключовият въпрос е доколко тази стратегия се отплаща за Техеран. Вярно е, от една страна, че Китай отново започна да закупува голямо количество ирански петрол, така както и че военното сътрудничество между Москва и Техеран се увеличава (отвъд предоставянето на безпилотни летателни апарати на Русия за украинския фронт, се говори, че в обратен порядък е възможно Иран да закупи руския изтребител Су-35). Търговските обороти между близкоизточната държава и Китай се увеличават, а Поднебесната империя е най-големият търговски партньор на Иран. От друга страна обаче, достатъчно притеснително за властите в Техеран е това, че редица държави - Русия, OAE, Афганистан и Турция - изпреварват Китай като инвеститори в страната. Все пак "Look East"стратегията предвиждаше не просто Китай да закупува (или да извършва бартер) на преоценен ирански петрол, но Изтока изобщо да се превърне в акумулатор на ресурси за Иран. Изкарвай на Изток, харчи на Запад - това бе идеята на Техеран, включително чрез стратегии катo "Look East", която трябваше да привлича ресурси от сътрудничеството си с държави като Китай, Индия и Япония, които ресурси да бъдат влагани в политическо влияние в "близкия запад" (Ирак, Сирия и Ливан; това е добре известната "шиитска дъга", чиято цел е да осигури достъп до третото морето - Средиземноморието, след като Иран вече има такъв по първите две, Арабско и Каспийско).
Проблемът на това концептуално ситуиране на Иран е, че Китай, поне все още, не превръща думите си в действие, когато става дума за персите. И няма изглед, че текущата визита на президента Ибрахим Раиси в Пекин ще промени това. Особено на фона на все по-задълбочените отношения на Пекин с Риад и Абу Даби (погледнато от Техеран, това китайско поведение означава, че Поднебесната империя е готова да възнаграждава в по-голяма степен американските партньори в региона, отколкото доказали се във вр.емето антагонисти на янките като Иран). Защо обаче Саудитска Арабия и ОАЕ имат възможност за външно-политическа еластичност, докато Иран няма такава, е въпрос, на който трябва да си отговорят властимащите в Техеран. В условията на стратегически минимализъм, експлоатиран от Китай, Иран е обречен да получава по-малко, отколкото заслужава. Когато на държава-цивилизация като персийската ѝ биват подхвърляни трохите от китайската трапеза, лошото настроение, с което се е сблъскал посланик Чан Хуа в края на миналата година в Техеран, става разбираемо