Добър или лош за евреите е цар Борис III? Въпросът се дискутира толкова разпалено, че дебат всъщност няма, а произволните интерпретации са безчет. Ето фактите, хладнокръвно.
Точно преди 80 години в България се случват най-малко две основни събития, които и днес се тълкуват според идеологическите, политическите и семейните пристрастия на участниците в разговора:
Хиляди евреи, живели на територията на предвоенна България, запазват живота си;
Хиляди евреи, живели на територии, окупирани от България по времето на Втората световна война, са депортирани до газовите камери и убити.
Каква е ролята на цар Борис III в тези две събития? Как се отнася той към други важни въпроси, които имат отношение към съдбата на евреите през Втората световна война? Тук сме подбрали най-острастено дискутираните въпроси и ги разглеждаме един по един.
Каква е връзката на царя с антисемитското законодателство
Макар да се поддава понякога на кресливото антисемитско малцинство (превърнато в края на 30-те в парламентарно мнозинство), изглежда цар Борис III сам не изповядва подобни възгледи.
От друга страна обаче, на 24 декември 1940 г., въпреки бурните дебати в пленарна зала, XXV–то Обикновено народно събрание приема противоконституционния Закон за защита на нацията (ЗЗН). Той влиза в сила едва след утвърждаването му от цар Борис ІІІ и обнародването му с неговия подпис в „Държавен вестник“ на 23 януари 1941 г.
Не бива да забравяме, че споменатото антисемитско законодателство след януари 1941 г. води до налагане на редица неконституционни ограничения върху гражданските права на „лицата от еврейски произход“.
Евреите носят жълти звезди, плащат извънредни данъци, не могат да упражняват някои професии, имотите им са отнети.
Те например са преднамерено отделени от другите поданици на Царството чрез предназначени специално за тях документи за самоличност. Всеки евреин и еврейка са длъжни също да носят свои жълти опознавателни звезди на реверите. На вратите на домовете, в които живеят евреи задължително, съгласно закона, се поставя надпис, който гласи: „Еврейско жилище“. На евреите е забранено да упражняват и дадени професии. Заедно с това те са обложени с извънредни данъци, които довеждат до икономическо омаломощаване на еврейската общност в страната.
С тези противоконституционни мерки еврейските имоти са отнети от собствениците им, разграбени и разпродадени. Не на последно място за евреите важи и специално наложен дискриминационен полицейски час. Някои централни зони на градовете в царството са преднамерено и целенасочено забранени за евреи. Едновременно с това всяко напускане на дадено населено място от евреи води след себе си до определени най-строги наказания. Всички трудоспособни мъже евреи пък са събрани в трудови групи.
Изповядва ли царят антисемитски идеи
Не са запазени записки с антисемитско съдържание, нито други документи от подобен характер от ръката на самия цар.
Авторитарният безпартиен режим след 1935 г. до голяма степен е контролиран от него, но до есента на 1940 г. няма индикации за предприемане на някакви антисемитски мерки. Антисемитски изказвания на монарха отсъстват и в изпълнените с много интимна информация страници от дневника на министър-председателя проф. Богдан Филов (с изключение на един случай, както предстои да видим).
Ала на извънредна сесия, проведена на 2 април 1943 г., когато 11 343 евреи от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот са вече депортирани и намерили смъртта си в концлагера Треблинка, архиереите на Българската православна църква (БПЦ) решават да изпратят писмо до Царя, с копие до премиера Филов, придружено и с копие от протокола им.
В сесията им, както и в писмото, те категорично се обявяват срещу изселването на евреите и тяхното изпращане в концентрационни лагери.
Царят говори за "злото, което еврейството, чрез пропаганда и спекулация, създава сред нашия народ.
По този повод е проведена среща със Св. Синод във Врана на 15 април 1943 г. На нея царят изказва разочарованието си от поведението на митрополитите и от документа, който са му изпратили. В над половин часова реч, съгласно водения от самия Св. Синод протокол, цар Борис III говори открито срещу „еврейството и неговия спекулативен дух“, „еврейската спекулация“, вредата от „експлоатацията на еврейството“, „злото, което еврейството, чрез пропаганда и спекулация, създава сред нашия народ“.
Разбира се, не изключвам тези думи да се отдадат и на контекста на войната, както и на обстоятелството, че говори пред премиера Филов, с когото монархът не желае да е в разнобой. Възможно е също царят да е респектиран от гласуваното вече в парламента на 26 март доверие на Богдан Филов за цялостната му политика, включително и тази по еврейския въпрос.
Но поставени редом до някои от досегашните му действия, те създават по-различна картина. Богдан Филов е определено доволен от срещата с митрополитите и записва веднага на 15 април 1943 г. в дневника си следното: „Царят направи много хубаво и подробно изложение по еврейския въпрос, като изтъкна, че той не е само наш, но и европейски.“
Премиерът видимо е доволен, че думите на монарха все пак са подействали респектиращо и за владиците, добавяйки: „Изобщо по еврейския въпрос бяхме в настъпление и владиците трябваше да се защитават.“ Повече от ясни са и позициите, заети от царя, както и съзнанието на Филов, че следват с Царя обща политика.
Кой отлага депортацията
Обикновено се премълчава, че първата стъпка, след която се стига до отлагането на депортацията на над 8 000 евреи от старите предели на Царството е дело на самите кюстендилски евреи, последвани от софийските и пловдивските.
Причина за това е превозването през довоенните територии на Царството на „вдигнатите“ от 4 март 1943 г. насетне евреи от Беломорието. След това замолените кюстендилски първенци, а именно народният представител Петър Михалев, адвокатът Иван Момчилов, търговецът Асен Суичмезов, учителят Владимир Куртев отиват в София при подпредседателя на парламента Димитър Пешев. Той пък се свързва с „високите етажи на властта“.
Единственият, който може да вземе и наложи решение за спиране и отлагане на депортацията от "старите предели", е царят.
Разбира се, като се имат предвид настроенията и антисемитските убеждения на Александър Белев, премиера Филов и вътрешния министър Петър Габровски, на 9 и 10 март 1943 г. единственият човек в държавата, който може да вземе и наложи решение за спиране и отлагане на започналата депортация на евреи от „старите предели“, е царят.
Интересно е обаче, че никъде в записките на своя дневник Филов не отбелязва да се е случило нещо драматично на 9 и 10 март.
Има ли царят отношение към осъществената депортация
Не бива да се забравя, че и самото решение по депортацията, безсъмнено изцяло нацистка инициатива, е договорено на най-високо равнище между монарха и германския външен министър Йоахим Рибентроп.
Неслучайно в секретна телеграма на последния до германския посланик в София Адолф Бекерле четем: „Относно еврейския въпрос в България царят каза, че досега той е дал съгласие само за прехвърлянето на евреите от Македония и Тракия в Източна Европа. От евреите в България иска да се освободи само от незначителен брой болшевишко комунистически елементи, а останалите 25 000 евреи иска да задържи в концентрационни лагери, защото ще ги използва за строителство на пътища.“
Съдържанието на тази телеграма обикновено се използва като най-сериозно доказателство, че цар Борис III не е желаел депортацията и е спасил на практика евреите от старите предели на царството.
Депортирането на беломорските и македонските евреи не може да се осъществи без съгласието на Борис III.
Но макар и да приемем, че Борис III говори ловко дипломатически на германската страна това, което тя би желала да чуе, споменатият документ не може да не служи и като едновременно доказателство, че не е възможно и депортирането на беломорските и македонските евреи, вдигнати и събрани в определените пунктове от българските власти, да се осъществи без изричното съгласие на държавния глава.
Неслучайно на 15 март – в разгара на самата акция по депортацията на евреите от „новите земи“ – министър-председателят Богдан Филов отбелязва в дневника си по отношение на еврейския въпрос следното: „Царят държи едно твърдо поведение.“
Може ли да се говори за политика на царя и политика на Филов
През февруари 1941 г. около молбата за аудиенция до царя, която отправят политиците от почти цялата опозиция, те изглежда правят известна разлика между линията на царя и тази на премиера Богдан Филов.
Още през април 1941 г. когато Филов записва в дневника си по отношение на Македония, че „германците предлагат да ги окупираме“, той добавя и за по-сдържаната и от самия него позиция на царя: „Той е на мнение да приемем предложението, но не за „окупация“, а „за да запазим реда и спокойствието в завзетите от германците територии.“
Изглежда такава разлика между царя и Филов правят и онези македонски дейци, които се оплакват от българската власт през лятото на 1942 г. След остри критики срещу българското управление, те отправят писмото си лично до цар Борис III. Царят сякаш и сам потвърждава това с поведението си в Скопие при посещението му от 3 октомври 1942 г. Сред шума на тогавашната правителствена пропаганда в България за „националното обединение“, той все пак пожелава на Македония „достойно място“ в „бъдещото устройство на света“.
Кой си ти, бе Филов, който унищожаваш всички човешки добродетели на българина и ставаш палач?
Усещат го изглежда през март 1943 г. и съвременниците. Поне в своя дневник Никола Мушанов пише възмутен от извършваната в този момент депортация на евреите от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот следното: „Да се предават за смърт човешки същества от страна на България? Кой си ти, бе Филов, който унищожаваш всички човешки добродетели на българина и ставаш палач?“
Подобна разлика между линията на царя и Филов, поне към 1943 г., правят изглежда и от Комунистическата партия. Те търсят външнополитически завой и при шансове за осъществяването му изглежда са готови да заложат и на Царя.
Това видимо кара френската изследователка Надеж Рагару, в наскоро появилата се нейна книга „И българските евреи бяха спасени…“ История на знанията за Холокоста в България“, да бъде твърде внимателна във формулировките. Струва ми се, че тя и най-точно описва случилото се.
Базирайки се единствено на неопровержимите доказателства, с които разполагаме, тя пише: „Протести на евреи и неевреи, изразявани от местни първенци, от депутати и висши сановници на Българската православна църква, накарали обаче министъра на вътрешните работи Петър Габровски – може би след съгласуване с главата на българското правителство Богдан Филов, с членове на канцеларията на цар Борис III или със самия монарх – да разпореди на 9 март прекратяването на „вдиганията“ и освобождаване на вече задържаните.“
Така изработената от Надеж Рагару формулировка съдържа в себе си както непредотвратимостта на депортацията, при липса на реакции на конкретни и добре известни имена на хора, така и неяснотите и яснотите около нейното отлагане, което ходът на Втората световна война ще превърна в спасение. Без да може да върне живота на намерилите смъртта си в Треблинка 11 343 евреи, „вдигнати“, извозени и предадени на нацистите от тогавашните български власти.