Никой не се радва на натрапени гости. Дълбоко съм убеден, че Господинов ни е натрапен, както ни е натрапена госпожа Габриел. Както бяха Миглена Кунева и Кристалина Георгиева. Поради това аз няма да отворя шампанско за неговата награда, нито неговата книга.
Това обещава във "Фейсбук" Божидар Чеков.
Не оспорвам таланта на писателят. Нито неговият стил, който изглежда е всеобщо признат. Наградата обаче му бе връчена от една английска фондация, в деня на Славянската писменост и само на часове преди Ботевите празници. Това съвпадение се случва в момент, в който българското общество е разединено, обезверено и разколебано, както никога не е било. Българите буквално опипват стените на тунел, на който изхода не се вижда. Хората се лутат и не знаят на кой да вярват. Крепи ги многовековната духовност. Тя ги държи все още „прави“. Без преувеличение може да се твърди, че за българите текстовете на Ботев са по-популярни от Евангелието. Да им се говори за „убежище“, за връщане към миналото, чрез спомена и носталгията, в клиника за болни от Алцхаймер, по настоящем е равносилно да се тласка обществото в обратна посока.
Болестта като „шаблон“ на роман не се ползва за първи път. През 1970 година „Нобеловата награда“ получи руският дисидент Александър Солженицин, победил рака в лагерите за превъзпитание ГУЛАГ. Неговите романи: Един ден на Иван Денисович, Раково отделение, Архипелаг ГУЛАГ и други, се превърнаха в символ на Духа, способен да победи фаталното заболяване.
Говори се, че след английското отличие, Господинов може да бъде награден и с Нобелова награда. Какво се случи със „западният интелект“, който навремето се възхити на духовността на Солженицин, а днес награждава меланхолията и обречеността в творчеството на един Господинов? Прогонен от Съветския съюз през 1974 година, Солженицин се завръща в Русия двадесет години по-късно. Вместо да благодари на западните интелектуалци, при които намери убежище, трибуна и пари, той предупреди, че „Западът е в упадък“. Това е едно от обясненията на ласкателните отзиви към нашият писател днес. Той явно отговаря на новите стандарти, които Брюксел и Вашингтон са определили за всички ни, след падането на Берлинската стена.
Приобщаването на Източна Европа към Стария континент не може да бъде наречено „успех“. Многобройни са разликите по отношение на доходите, данъците, институциите и самочувствието на хората. „Източните хора“ и предимно българите се чувстват пренебрегнати. Въпреки многобройните срещи на високо ниво, свободното пътуване и най-вече придобиване на западни коли, стоки и костюми, разликите растат вместо да намаляват. У българите се роди комплекс за малоценност. Вместо да бъде изкоренен, той се разработва по коварен начин.
Френският президент Еманюел Макрон, реален кръстник на настоящата европейска комисия, бе неприятно изненадан от упрека на поляците, че във водещите международни, институции няма източно европейци. Макрон светкавично се изплъзна, като постави Кристалина Георгиева на върха на FMI. Малко преди това същата Кристалина Георгиева, както и предшественичката ѝ – Миглена Кунев бяха обявени за „Комисари на годината“. Българското обществено бе поласкано от възторга на родните медии, които разпространиха лъжата, че двете българки са „избрани“. Никой в България не вдигна ръка за да разобличи тази манипулация и да каже, че „избори“ за подобни звания няма. В последствие стана ясно, че двете „отличнички“ на родната евроинтеграция, се ръководят единствено от техни лични интереси.
Българското общество все по-тягостно приема опитите на някои западни среди да наложат нов модел на мислене, на писане и на живот, чрез Кунева, Габриел, Георгиева, Господинов и компания. Новите „европейските ценности“ с вносни успехи, без реално местно покритие, са обречени. Четниците, които слязоха от кораба „Радецки“, също бяха обречени. Жертваха се съзнателно, въоръжени с несломимото оръжие на духовността.
Всички които се катерят на Околчица и тези, които ще се заковат за миг на 2 юни по улици и предприятия, доказват, че тази духовност много трудно ще ни бъде отнета.