Последната среща на върха на НАТО във Вилнюс "не реши нищо" за бъдещето на Украйна. Въпреки че привидно освети триумфа на Съединените щати, важни проблеми остават нерешени. Това пише бившият председател на Парламентарната асамблея на НАТО Пиер Льолуш в статия за френския всекидневник Le Figaro.
В дипломацията външността често е измамна. Неотдавнашната среща на върха на НАТО във Вилнюс не е изключение от правилото. Точно обратното. Представена като триумф на трансатлантическото единство, доказателство за изключителната жизненост на един съюз, който ще отпразнува своята 75-та годишнина през следващата година, тържествената меса във Вилнюс не скрива дълбоките пукнатини, появили се между съюзниците, и преди всичко несигурността, която е надвиснала колкото върху продължаването на тази война, толкова и върху бъдещето на самия съюз. В краткосрочен план Вилнюс безспорно бележи успеха, дори триумфа, на Америка на Байдън, потвърждавайки формулата на Ришельо, че правото по дефиниция винаги е на страната на силния. Повече от всякога Байдън, който се утвърди от година и половина като военачалник на "колективния Запад" срещу Путин, решава всичко: оръжията, които се доставят на Киев, техния график и дори работата им. Байдън е този, който налага своето вето върху влизането на Украйна в НАТО - членство, за което все още пламенно претендира Зеленски и най-близките му поддръжници в балтийските държави, в Полша и сега във Франция. Все още Байдън е този, който държи в джоба си разширяването на Алианса към Финландия и дори към Швеция, въпреки нежеланието на Турция и Унгария.
Докато Кораните се изгарят в Стокхолм, Ердоган най-накрая се предаде, получавайки в замяна изтребители F16 и обещанието за милиарди долари кредити от МВФ за закъсалата си икономика. Докато Путин твърдеше, че "финландизира НАТО", Байдън отвръща с ирония, че идва при него, "за да НАТОвизира Финландия" и че "Русия вече е загубила войната". Съветниците около Байдън ликуват, без да го заявяват твърде публично: от година и половина Америка буквално обезкървява Русия и нейната армия, без да загуби нито един от своите войници; наводнява Украйна, а скоро и цяла Европа с високотехнологично въоръжение за стотици милиарди долари; нейният втечнен газ, продаван 4 пъти по-скъпо при съюзниците, отколкото в САЩ, сега замества руския газ в Европа. И черешката на тортата - НАТО е въвлечена в обширна стратегия за ново сдържане срещу Китай, с физическото присъствие във Вилнюс на лидерите на Азиатско-тихоокеанския регион: Япония, Корея, Австралия и Нова Зеландия... НАТО-AУКУС същата битка. Но дори и така възкресен благодарение на Байдън - или по-скоро благодарение на монументалната грешка на Путин на 24 февруари 2022 г. - излезе ли Алиансът от състоянието на "мозъчна смърт", както отдавна го беше диагностицирал Еманюел Макрон?
Да започнем със статута на Украйна, основният въпрос зад тази война. Неутралитет, изискван от Москва, или "отворена врата" към НАТО, както иска Западът? В първия случай Украйна, оставайки суверенна и независима, остава в орбитата на Русия, ако не и в нейния гласис. Във втория, влиза изцяло в западния лагер, което е неприемлива загуба за Москва, за която двата народа - "великоруси" и "малоруси" - са един народ.
През март 2008 г. в Букурещ, убедени, че подобно разширяване на Алианса би било повод за война за Кремъл, Ангела Меркел и Никола Саркози се противопоставиха на Джордж Буш, който искаше незабавно да започне процеса на присъединяване на Украйна и Грузия към НАТО. Намереният компромис беше възможно най-лошият: окончателното комюнике потвърди "призванието" на тези страни да се присъединят към Алианса, но в неопределено бъдеще и междувременно без гаранции за сигурност. Знаем какво се случи след това: руската армия навлезе в Грузия през август, след което завзе Крим и част от Донбас шест години по-късно. Петнадесет години след Букурещ, след 18 месеца война и стотици хиляди смъртни случаи, ситуацията е обратно в началната си точка. Вратата на НАТО все още остава затворена, поне засега и поне докато трае конфликтът, защото не може да се говори за война срещу Русия чрез прилагане на колективното споразумение за гарантиране на сигурността, предвидено в член 5 от Северноатлантическата харта: "Ще можем да отправим покана, когато условията бъдат изпълнени". След всичко, което се случи, Украйна получи трохи. "Абсурдно" - туитна гневно и не без причина Зеленски малко преди срещата на върха, когато научи за проектофиналното изявление. Нервност в Байдън и неговото обкръжение, уморени от "дипломацията на комплекса за вина", използвана неефективно от месеци от украинския лидер. При пристигането си Германия се присъедини към американското вето, но Еманюел Макрон, опитвайки се да накара хората да забравят думите му, възприемани като твърде примирителни по отношение на Путин в началото на войната, този път смени лагера, като застана на страната на балтийците и поляците. Ето една Франция, която е по-"атлантическа" от всякога след Четвъртата република. В крайна сметка Алиансът със сигурност се ангажира да продължи военната си подкрепа за Украйна, но все още не знае какво да прави с тази страна, чиято политическа стабилност не е консолидирана и която ще търси, тръгвайки от мощна националистическа база, да продължи войната с всички средства срещу също толкова националистическа и отмъстителна Русия. Накратко, геополитически кошмар в центъра на континента. И така, какви са решенията за бъдещето? Споменава се така наречената "израелска" опция, която би се състояла в превръщането на Украйна в нещо като свръхвъоръжена военна крепост, но извън НАТО, никой да не се заблуждава: тъй като крайното възпиращо средство на Израел се крие в притежаването на ядрен арсенал, със сигурност не деклариран, но съвсем реален. Що се отнася до най-лошия случай за присъединяването, обещано на Украйна в рамките на Европейския съюз, ако приемем, че икономическите и политически условия бъдат изпълнени през следващите години, това все още няма да реши въпроса за гаранциите за сигурност, предвидени в Договорите, но които европейците сами са напълно неспособни да приложат. Към тази зейнала несигурност се добавя и по-непосредствената несигурност относно воденето на самата война. Миналия февруари в Мюнхен Алиансът реши да предостави на Украйна мощна механизирана сила, подсилена с далекобойна артилерия, способна да пробие руските отбранителни линии, и в резултат на успехите, постигнати през миналото лято, да извърши победоносна контраофанзива, която би довела до дипломатически изход, благоприятен за украинците. Тогава предупредих за рисковете от подобна "масирана офанзива": тя или може да доведе до неконтролирана ескалация, ако е успешна, или може да се провали и в този случай да доведе до отслабване на украинските позиции. Започнала преди шест седмици, контраофанзивата, както се очакваше, потвърждава факта, че нито една от воюващите страни не е в състояние да вземе надмощие над другата. Запасите от оръжия и снаряди на Запада са най-ниското си ниво, а що се отнася до руската армия, на нея ѝ трябват две-три години, за да компенсира загубите си и да си възвърне надеждната настъпателна способност. Следователно войната ще продължи дълго, но времето не е на страната на Украйна.
Защото Москва се държи твърдо въпреки икономическите санкции и 350 000 допълнителни мъже, които бяха изпратени на фронта, без да последва масова емиграция като тази на 900 000 млади руснаци, които избягаха от страната през 2022 г. Макар и отслабени от сътресенията на аферата Вагнер и напрежението сред военното командване, Путин все още е здраво инсталиран във властта: той е този, който чака да види как американските президентски избори и слабостта на Байдън в социологическите проучвания ще повлияят на хода на войната, знаейки, че не малка част от републиканците искат да приключат с нея възможно най-скоро и да се съсредоточат върху Китай.
Във Вашингтон също започва да се развива дебат за възможно "примирие" по почина на Корейската война, което би спряло конфликта, оставяйки на времето и дипломатите уреждането на териториалните въпроси. Естествено, неприемливо за Киев и неговите най-близки поддръжници в Източна Европа. Последната несигурност се отнася до ангажимента на НАТО в Азиатско-тихоокеанския регион спрямо Китай. Ако Америка се стреми да създаде някакъв глобален военен съюз срещу оста Москва-Пекин, малцина в Европа (с изключение на малките балтийски държави) са готови да застрашат търговските си отношения с Пекин. Започвайки с Германия, чиято индустриална мощ и стабилност зависят от нейния износ за Китай. В това отношение забележките на президента Макрон по време на забележителното му посещение в Китай в началото на годината директно противоречат на стратегическите цели на Вашингтон, повторени във Вилнюс, и насочени към вкарване на цяла Европа в глобална конфронтация с Китай. Изключително съмнително е, че Европа ще се мобилизира за Тайван, така както успя да го направи за Украйна. Има още един източник на тежко трансатлантическо напрежение във време, когато Вашингтон тъне в безсрамен протекционизъм, на който европейците, с IRA (Закона за намаляване на инфлацията) в частност, всъщност са първите жертви.
Следователно Вилнюс, въпреки че дава други сигнали, не е уредил нищо. Нито войната, нито следвоенният период в Европа, а още по-малко възходът на китайската мощ в Азиатско-тихоокеанския регион. Всички тези значителни проблеми са пред нас. И това се отнася и за Франция, чиито икономически слабости, вътрешните обществени фрактури, които внезапно възникнаха през последните дни, скромността на нейните военни усилия и последователните промени в нейната дипломация, продължават да предизвикват безпокойство.