Винаги съм избягвал да пиша по този въпрос. Не става дума нито за скромност, нито за геройство. Хората, които са се събудили след кома, не обичат да си спомнят. Всички разговори обаче неизбежно засягат, пряко или косвено, моето излизане от България. Мълчанието ми по този въпрос може да бъде изтълкувано погрешно.
Като спортист ходих три пъти в странство. Първо в Югославия, после в Унгария и накрая в Чехословакия. Всеки път при мен идваше човек от МВР, когото добре познавах, и ми казваше:
– Гарантирах за теб. Обещаваш ли ми, че ще се върнеш?
Той беше женен, имаше малка дъщеричка. И трите пъти му отговорих:
– Благодаря ти за това, което си направил. Ще се върна.
Малко преди да се уволня от военна служба един подполковник, завеждащ „Специалната служба“, с когото бях в добри отношения, ме повика в кабинета си. Покани ме да седна и отвори металната каса, в която съхраняваше документи и досиета. Извади едно, на което бяха написани трите ми имена, и ме остави да го прочета. Досието фактически бе посветено на произхода ми. На близки и далечни роднини. Всеки ред бе подчертан със син молив. Един-единствен ред бе с червен цвят – този, който казваше, че съм бил приет пионер – втора група…
– Нямам право да ти давам какъвто и да било съвет – каза тежко подполковникът, – но на твое място, с такава характеристика, аз не бих останал в България…
След като се уволних, започнах работа в държавната печатница на пощите. С моя съученик Митето Василев печатахме марки на три смени. Заради отровните изпарения ни даваха безплатно по литър прясно мляко. Никога не можах да глътна нито капка. От миризмата ми се повдигаше. Надницата ми беше мизерна. С парите получени от нея, можех да си платя порция кебапчета, без пиенето. Ежедневието ми беше на хиляди години от героите на романите, с които заспивах. Жюлиен Сорел на Стендал, Едмон Дантес на Дюма и Мартин Идън на Джек Лондон едва ли биха се примирили с безизходицата, в която затъвах. Лягах си и се събуждах с въпроса: това ли беше животът, който трябваше да преживея? Защо да не мога да уча и да пътувам безгрижно, както някои мои връстници? Между нас, българските младежи, и западноевропейските ни приятели нямаше разлика. Защо те можеха да правят каквото си искат, а за всяка наша проява трябваше да има отговорник, водач, придружител, ръководител? Междувременно френското посолство ме уведоми, че имам право на гражданство, защото съм имал „Кръвна връзка“ с Франция. Консулът обаче прибави, че ще получа паспорт само и единствено, когато стъпя на френска територия и да не си въобразявам, че Франция ще обяви война на България заради мен.
На 21 август 1968 година, „Братските армии“ превзеха Прага и „Железната завеса“ щракна резето пред бъдещето ми.
Без да съм дълбоко убеден, започнах да разпитвам около мен, как се бяга от България? В хотел „Славия“ ме запознаха с италиански шофьори на ТИР-ове – хладилници. Те ми предложиха да ме прекарат за 500 долара. Отказах. Не се виждах свободен, но във формата на сталагмит. Корумпиран железничар, срещу 100 долара, щеше да ме завърже под един спален вагон на Ориент Експрес. Благодарих вежливо, но не приех. При мисълта, че на Калотина някой старателен граничар можеше да надникне под вагона и да каже: „Какво прави това момче тука?“, ми настръхваха косите. Въпреки това, фактът, че този вид предложения стигаха до моя милост, означаваше, че пътеката за минаване от другата страна на такива като мен беше добре утъпкана. Започнах да получавам пощенски картички от Лос Анжелес, Торонто и Лондон. Близки и по-малко близки приятели, не знам защо, държаха много да ми покажат как изглеждат „Сънсет“ булевард и „Пикадили“. За мое огромно облекчение чехите размърдаха ледовете и аз започнах да вярвам в ангелското общество на Дубчек, благодарение на което може би нямаше да се пъхам в хладилен вагон, за да стигна до „свободния свят“.
„Нормализацията“ на Чехословакия уби окончателно надеждите на цяло едно поколение млади българи. Приятелите от „Славия“ ме запознаха с един мълчалив, висок човек от някакво трънски село. Той ме дръпна настрана:
– Ти ли искаш да бягаш? – попита човекът.
– Да.
– Ще те прекарам за 1000 франка. Съгласен ли си?
– Да.
После се обърна и си отиде. Седнах на масата с приятелите. Никой не ме попита нищо. Работата в печатницата на пощите, ниското заплащане и отровните изпарения ме доведоха до мисълта, че младежи с моя произход и биография нямат право да се залъгват. Реших да си подам оставката. Не ми се дишаха повече отровите на мастилата. Спрях да ходя в „Славия“. Прибирах се рано и учех сам френски думи. Liberte – ли-бер-те – сричах усърдно аз, и музиката на езика ме изпълваше с надежда.
Беше 19 или 20 септември. Телефонът иззвъня. Топъл женски глас се представи:
– Аз съм Весела, запознахме се миналата седмица. Надявам се, че не си ме забравил…?
Как се забравя манекенка, която току-що беше излязла на корицата на списание „Лада“? Момичето беше със големи зелени очи и ми направи впечатление с красотата и скромността си. Познавах други, които без да са манекенки се спъваха непрекъснато по „Славейков“, толкова им бяха вирнати носовете. Искрено се зарадвах, че момиче от нейната класа ми се обажда. Започнахме да се уговаряме за среща, но аз не издържах и є предложих – веднага. Тя поиска няколко минути, за да промени програмата си, и ми обеща да позвъни отново. След десетина минути Весела отново се обади и ми определи среща в 9 часа на площад „Македония“. Имах цял час време, за да се подготвя. Тъкмо бях хвърлил самодоволен поглед в огледалото, горд от първата ми среща с манекенка, и чух, че на вратата се звъни. Когато отворих, видях човека от Трън.
– Готов ли си?
– Не, не… изобщо не предполагах, че ще дойдеш така внезапно… освен това не съм се сбогувал с никого…
– Човек, който бяга през граница, не се сбогува… Ако не си готов – кажи. Оставям те на мира, но никога повече не ме търси. Забравяш ме… Ясно ли е? – човекът почти си тръгна.
– Какво да взема? – попитах примирен.
– Нищо не ти трябва, освен топли дрехи. Никакви документи, никакви адреси, всичко трябва да ти е в главата.
Заедно отидохме на срещата с Весела. Най-близкият ресторант беше „Ерма“, на „Алабинска“. Ресторантът беше празен. Седнахме на една маса в дъното. Спомням си, че погледът на Весела се спря последователно върху анорака, туристическите ми обувки и дебелия вълнен панталон. Човекът от Трън не обели дума през цялата вечеря. Аз се измъчих, докато преглъщах един картоф, повече не можах. Когато излязохме навън, аз се извиних, че не мога да я изпратя. Вместо да се обиди, Весела се доближи до мен, хвана ме за ръката и ме попита нежно:
– Мога ли да направя нещо за теб?
– Не, не, не се тревожи, в много скоро време ще ти обясня тази странна вечер. Но сега трябва да бързам.
Моят водач вече махаше с ръка към едно такси.
– Посока Трън – каза той на шофьора.
Оставих Весела на тротоара и не се обърнах повече. Когато пристигнахме, платих сметката и закрачих след водача по една планинска пътека. Той ми обясни, че ще бяга с мен. Писнало му било от България. В Западна Германия имал близки. Но не искал да поема никакъв излишен риск, защото не ме познавал достатъчно добре. Доколкото разбрах, рисковете бяха само за мен. Как можех да знам накъде води тази пътека? Фактът, че от време на време минавахме покрай някоя кошара, не означаваше нищо. Ами ако в края на краищата пред мен отново застанеше някой полковник? Погледнах си часовника. Беше един и нещо. Планината ставаше все по-дива, пътеката – все по-стръмна. Човекът от Трън се спря на една поляна.
– Виждаш ли дръвчетата пред нас?
– Да – казах колебливо, защото дръвчета имаше навсякъде.
– Между тях има опъната жица на 15–20 сантиметра от земята. Ако я докоснеш, в заставата ще зазвъни звънец. До браздата остават около 500 метра. Тук сме точно по средата между две застави. А срещу нас, долу в дерето, до самата река Ерма, е сръбската казарма.
Докато се взирах до болка в посоките, които сочеше ръката му, далечен кучешки лай прекъсна обясненията на водача.
– Нямаме късмет – започна объркан той – аз не съм бил тук от май месец. Обикновено пускат кучета само в извънредно положение. Връщаме се, ще опитаме друг път!
– Аз не се връщам! – отсякох спокойно и се учудих сам на себе си.
– Аз съм до тук. Ако ти наистина си решил – бягай, защото вече са ни подушили. Бягай по реката. Тя ще те спаси! Успех ти желая!
След като ме прегърна несръчно, той хукна обратно по нанадолнището. Стоях и се ослушвах. Започна да ръми. Стигнах предпазливо до дръвчетата и запрескачах невидимата жица. Изведнъж чух кучешки лай съвсем близо и хукнах като ужилен напред. В това време заваля истински пороен дъжд. Започнах да се хлъзгам и да падам. Парче кал ми влезе в устата. Аз плюех и тичах. Шипове и тръни ме удряха по лицето. Раните ми пареха. Опитах се да тичам с ръце пред очите. Тогава чух първите откоси на граничарските автомати. Оставих шиповете. Не усещах повече никакви болки. Свистенето на куршумите оставя незабравим спомен в ушите на всеки, който им е слушал музиката. Без да спирам, започнах да се моля на глас. За минимум време обещах на Христос максимум неща. Убеден съм, че ме е чул. Тъмнината беше непрогледна. Ориентирах се само по шума на реката. Въпреки отличната ми физическа подготовка, умората започна да ми „отрязва“ краката. Трудно си поемах въздух. С последното падане реших, вместо да тичам по билото на планината, да се докопам по нанадолнището до реката. Свих се на кълбо и се затъркалях върху храстите. Реката Ерма беше до колене. Студената вода ме освежи. Седнах облекчен за почивка на един камък. Кучешката опасност беше отстранена, оставаха хората. Един ден някой ще трябва да обясни – защо сърбите връщаха българските бегълци…?
В река не може да се тича. За късмет аз джапах по течението. Напредвах мъчително, но повече не чувствах примката на страха около гърлото ми. Внезапно светлинен лъч ме ослепи. Самотен прожектор изпълняваше кръгообразни движения. Неговата светлина ми позволи да видя, че пред мен стоеше нова телена мрежа. Гмурнах се под нея. Веднъж минал от другата страна, разбрах, че съм пред сръбска казарма. Зарадвах се много. Опасността от слепите куршуми също отпадаше. Кой ще да е този новобранец, който да стреля по мен в двора на комшийската казарма? Поради чешките събития всички югославски части бяха под бойна готовност. В градовете беше въведен военен час. Излязох на брега на четири крака и продължих пълзешком. При всяко завъртане на прожектора напредвах с по 2–3 метра в неосветения 180-градусов периметър. Напуснах казармата, както бях влязъл – с гмуркане под телта. Часовникът ми показваше 3 и половина. Затичах отново, този път по-бавно, като старателно регулирах дишането си. Едва след шест часa небето започна да просветва. Около мен – само чукари с храсти от тръни. Пълна пустош. Сърбите явно бяха занемарили този пограничен район. Беше почти осем, когато забелязах стадо овце. Продължих пеша и прикривах вълнението си, поемайки дълбоко въздух. С издути до болка дробове доближих овчарите. Между тях имаше жена. Въпреки че имах часовник, попитах:
– А бе, колко ви е часът?
– Осем и десет – отговори тя на чист български и колената ми се подкосиха. Значи съм тичал в кръг?
– Не бой се – каза жената – ние сме си българи, но тука е Югославия.
Докато ги гледах изумен и се опитвах да се държа достойно, премръзналите от мокрите дрехи мускули престанаха да ме слушат. Първо затрепериха краката, после рамената започнаха да се тресат и накрая челюстите ми затракаха неудържимо. Ивана се казвам, каза овчарката и ме наметна с едно бодливо одеяло. Някой ми подаде шише ракия и комат хляб. Успях да глътна една-две глътки. От треперещата ми отслабнала ръка и хлопащото чене ракията се разля по брадата, потече по шията и стопли гърдите ми. От срам, от облекчение и радост аз избухнах в неудържим смях. Ракията ме мокреше и съживяваше, зъбите ми тракаха, а аз се смеех с глас. Овчарите се заразиха от мен и прихнаха да се смеят и те. – Късметлия си, каза Ивана – днес у село има пазар и ме поведе към единствения мост, по който всички минават. На него стояха двама сръбски полицаи в черни униформи. Овчарката ги поздрави след като ме гушна многозначително.
– Вчера фанаха едно момче като тебе. Върнаха го обратно.
Тя ми купи билет за рейса Пирот- Ниш – Белград и ме настани на последната седалка.
В югославската столица прекарах двайсетина дни. Във френското посолство ми казаха, че ще изчакат отговор от Париж относно гражданството ми. Зачаках и аз. Нощем тъпчех в парка на хълма на Белград. През деня спях в едно кино. Даваха „Десетте божи заповеди“ с Чартън Хестън. Научих ги на изус.
На перона в Парижката гара – Гар дьо Лион срещнах баща ми. Той ме прегърна някак си протоколно. Живееше с новата си съпруга в обширен апартамент с изглед към гората Венсен. Обясни ми, че тази гора е естествена за разлика от Булонския лес, която е допълнително садена. Съпругата му каза „Бонжур“, без да се усмихва. Двете ми сестри бяха по-приветливи, а брат ми – абсолютно безразличен. На третия ден баща ми ми връчи бележка на която имаш име на негов познат, който се интересувал от мен. Каза ми да си прибера багажа. Това се оказа много лесно, защото аз имах само една четка за зъби. По пътя към метрото, той попита: Чувал ли си за Христос? – Разбира се, отговорих аз. Знаеш ли колко кръста е носил, като е катерил Голгота? – Един!, без колебания отговорих аз. Браво! – поздрави ме баща ми. Ще разбереш сега, че аз не мога да нося и твоя кръст. Ще трябва да си го носиш сам!