Кой сложи катинара?

Онзи ден исках да напиша проповед, но няколко пъти главата ми клюмаше над таблета и накрая се отказах. Сега имам повод да ви предам най-важното от нея. А то е, че все повече заживяваме в едно пространство, което се намира отвъд думите. В някаква постсловесност. Значението им е предположено като единствено възможно и не винаги свързано с истината, дори с реалността, а само с някакви собствени предъвкани хиляди пъти мисловни клишета. Готови шаблони, които по презумпция изхвърлят всичко, което излиза извън тях.

Завъртяно ли звучи? Ще се опитам да го обясня с един стар анекдот. Бай Ганю отишъл на психиатър и той решил да му направи тест с асоциации. Докторът казва дума, а нашият човек трябва да отговаря с първото, което му хрумне. И така започнали. Докторът: “Ябълка”. Ганю отговорил: “Ракия.” Докторът: “Самолет”. Ганю: “Ракия.” Докторът: “Улица.” Ганю: “Ракия.” Провеждащият теста накрая се предал: “Ама защо непрекъснато отговаряте с една и съща дума?” А Бай Ганю невинно обяснил: “Защото, докторе, ти каквото и да кажеш, аз по принцип само за ракия си мисля.”

Същото се повтори и днес много пъти с историята със затворената Руска църква и недостъпните мощи на свети Серафим Софийски. Гледаш уж умни хора. Чувствителни. Твърдят, че са вярващи. Трябва да са прочели Евангелието или поне някоя богословска книжка, но очевидно това не влияе по никакъв начин на мисловния процес в духовен план. Има си готов отговор, който влиза в шаблона. Руснаците, американците, украинците, извънземните, правителството… Въпросът е решен. Питам се какви бяха тия нашите сърца. Господ ти дал епитимия да не можеш да стигнеш до гроба на баща си, обаче ние както си обясняваме футбола и защо е на това дередже, политиката и нейното състояние, така си обяснихме и това. Никакъв духовен напън. Никакъв анализ, свързан с покаяние.

Днес десетки хора ми изкрещяха в лицето: “Няма да се покая, защото аз не съм виновен!” Разбира се, не го казаха така в прав текст. Имаше и обидни квалификации. Но да оставим това на чувството им за хумор. “Ние никога за нищо не сме виновни. И ако не беше световното положение, бихме живели в рая на земята. Но, уви…”

И като започнаха едни поучения: “Няма нужда да ходим на гроба на св. Серафим - той и така ни чува!” Преди две години в разгара на пандемията песента беше: “Не ходете в храма, храмът е в сърцето.” Сега това е новият хит: “Отец, ама той светията и така ни чува!” И какво се очаква сега? Да се плесна за челото и да кажа: “Ама, верно ли? Що не казахте по-рано, за да не се излагам!” Разбира се, че е така. Ами, дай тогава да не ставаме изобщо от дивана. Да изхвърлим мощите - и без тях светецът чува. Толкова светии нямат запазени мощи, пък помагат, какво ще го правим на въпрос. И за какво въобще всички са се юрнали по разни поклоннически пътувания? Свети Димитър бил покровител на Солун. Закривай! Той ще дойде до София, няма ние да бием 400 км до там. А пък свети Серафим бил казал: “Идвайте на гроба ми и ми пишете писма.” Той да не би да чува лошо, та трябва и да му пишем на всичкото отгоре? Не разбирате ли, че всичко това е заради нас? За наша полза! Бог ни е дал мощите, за да се приближим по-близо до онзи, който е близък на Бога. На срещи с приятелките си едно време ходехте ли? Защо сте го правили? Нали имаше телефон? Чувате се по телефона по няколко пъти на ден и хайде - готово!

Цялата работа е в невъзможността да понесеш изобличение. А съвременният християнин не може да преживее дори малка епитимия, защото не иска да се покае. И защото смята, че нищо не се е случило и заради него. Сигурен е, че светецът винаги е на нашия акъл и ние никога не го натъжаваме, защото сме… Това сме ние, бе, готините! За всичко са виновни световните сили. И сме невинни. Каква духовна посредственост е това! Светецът не е дух от лампата. Търкаш я, той излиза и изпълнява. А после бързо търкаш, за да се прибере, преди да е казал нещо, което няма да ни хареса. Например, срещу икуменизма, който никак не е одобрявал.

А всичко това всъщност се случва, за да се сетим, че се отучихме да вярваме в Бога! Да обичаме. Да се съобразяваме с другите. Да ги жалим. Да се молим. Да търсим истината. И изобщо - да се каем. Любовта не е клише, написано във фейсбук или флагче на профилната ти снимка. Или лоялност към някоя партия. Тя е невидим труд за другия. Колко се е молил свети Серафим за враговете си. Да не говорим за близките си. А ние сме се научили само да кълнем. Молитвата ни е заместена с измрънкано набързо “Отче наш…” И обещание, че утре пак ще го измрънкаме, но вече три пъти. Най-храбрите си четат вечерните молитви. Което само по себе си в техните очи е аскеза, която крепи земята. Останалото - канони, акатисти, Псалтир - това е за щурите и за зилотите.

Други пък се разсърдиха, задето съм казал, че светецът си е тръгнал. Едва ли не събрал си багажа и заминал с колата на “шпионите”. Защото друго значение на тоя израз все едно, че няма. Все едно, че в езика няма метафори. Тя и оградата, и катинарът също са метафори. Ама аз съм последният човек, който ще си обяснява изразите. Това е все едно някой да разкаже виц и после да го изтълкува на слушателите си. Това е в крайна сметка и подценяване на получателите на думи.

Днес един много симпатичен човек пита няколко пъти: “Кой сложи катинара?” Жена ми всичките пъти му отговори: “ Аз и ти! Нашето непокаяние!” Обаче тоя отговор изглежда твърде абстрактен за шаблона. Има си политическа програма. Тя трябва да каже кой е затворил храма и точка. Затова жена ми накрая му каза: “Може и да е клисарката, при нас тя заключва.”

Тъжно е да живееш с лозунги вместо сърце! Но, нищо, де. Не е пък задължително. Значи правим план: 1. Храмът е в сърцето (доколкото го има на плаката вътре в нас)! 2. Със светиите се чуваме от дивана вкъщи! 3. За всичко е виновно световното положение! 4. Имаме само един недостатък - прекалено сме добри, а не бива така! Айде, готово. Скачайте в матрицата като в удобна пижама и се надявайте да не сънувате кошмари.