"Тук е много хубаво. В България много ни харесва. Хората са добри, отношението към нас е добро. Работим в хотелите в "Албена, харесва ни. И времето е хубаво."
Алима е от Узбекистан. Запознавам се с нея и с останалите шестима души от средноазиатската страна под черешовите дръвчета в овощната градина край Кранево. Тази година черешите са особено едри и сочни, а реколтата радва стопаните, които в момента преговарят с гастарбайтерите от Узбекистан – за помощ при беритбата. Групичката от петима мъже и две жени, на видима възраст между 25 и 50 години, изглежда в отлично настроение и охотно говори пред микрофона. Питам ги как са се озовали в България.
"Казаха ни, че в България хората са добри"
"У нас в Узбекистан има една посредническа фирма, много е добра. Предлагат работа навсякъде из Европа: Германия, Полша, има и за България. И фирмата ни каза, че в България хората са добри, заплатите са добри, страната е добра, има всички условия. И така дойдохме да работим тук. Харесва ни, всичко е супер."
Това е Айлин, който сякаш влиза в ролята на говорител на групата. В края на срещата ни Айлин дори засяга една особено чувствителна тема. Но за нея после. От Айлин научавам, че работят по пет дни в седмицата и изкарват по 1200 лева месечно. Живеят в бунгала в близкия курорт "Албена" и част от времето работят в тамошните хотели.
Разговаряме на руски – език, с който стопаните на градината трудно се справят, та се налага да използват ръце и крака в бизнес-преговорите. Питам новите си познайници как общуват с българските домакини.
"А, на руски, на руски", отговарят всички в хор.
"На руски и на български, заедно", добавя Аббас. А Айлин обяснява:
"Казано накратко: лесно ни е да научим български. Много прилича на руския. И хората са много приятни."
Узбеките явно са доволни от България. Поне засега, както предпазливо уточнява един от тях на име Абдул. Смятат да останат поне до края на сезона през септември, а ако има работа – и още.
Какъв е животът в Узбекистан?
Всички са оставили семействата си в Узбекистан, за да припечелят малко в България. Според публикации в медиите Узбекистан е един от най-бедните региони от бившия Съветски съюз. Страната по територия е над четири пъти по-голяма от България, населението наброява 37 милиона души. Икономиката разчита главно на памука, Узбекистан заема трето място в света по износ на памук. Иначе в средноазиатската страна се добиват още газ, злато и мед. Но доходите са доста по-ниски от българските, твърдят новите ми познайници. Тук човек се сеща и за още един тъжен факт, свързан с Узбекистан: по време на безредиците през 2005 година армията и полицията убиха между 400 и 600 протестиращи.
Под необичайно силното юнско слънце узбеките явно се чувстват добре. Една от жените носи забрадка, иначе всички са облечени по европейските стандарти и човек не би казал, че идват толкова отдалеч. Питам ги откъде са родом и се оказва, че цялата група идва от двата най-известни исторически града в Узбекистан: Самарканд (над 3,5 милиона жители) и Бухара (близо 2 милиона).
"Старинни градове, исторически, много важни" – гордо и в хор коментира цялата група.
"А какво е положението с религията? Вие мюсюлмани ли сте?", питам ги.
"Да, мюсюлмани", пак в хор отговарят те.
"И нямате никакви проблеми тук?"
"Проблеми? Не, засега няма. Всичко е нормално. Отлично", казва говорителят Айлин. Но в този миг се споглеждат един друг или приковават погледи в земята. Дали е имало все пак някакво напрежение?
"Може ли да ви се обадя, ако има проблем?"
Докато се сбогуваме, Айлин явно още разсъждава над последния въпрос. И накрая пита може ли да ми се обадят, ако имат проблеми. Да, разбира се, нека се обадят, отговарям, но за един журналист е трудно да решава някакви конкретни проблеми – журналистът не принадлежи към властта.
"А, не е съвсем така", клати глава Айлин, който видимо има предвид реалностите в своята родина.
"Красиво е тук, хубаво е в България", казва в края на срещата ни Аббас. Това звучи окуражаващо.
Автор: Александър Андреев