На представянето на моята книга „Билет за връщане“ във Варна, една читателка попита – страхувам ли се някога? Този въпрос ме изненада много повече отколкото, ако ме беше попитала дали ми се е случвало да се влюбвам.
Тя седеше на първия ред и чакаше да отговоря. Вероятно от прочетеното вече от нея, тя е забелязала, че не пиша никога за страх. Именно това впечатление, че съм „безстрашен“ я беше привлякло да присъства на представянето. Тя чакаше с нетърпение отговора и автографа ми.
Един френски професор, с който споделих затруднението в което изпадах, когато различни интелектуалци ме питаха имам ли връзка с Антон Павлович Чехов, ме посъветва. Никога не казвай „не знам“. Ти си общително момче, природата те е създала така и се нуждаеш от контакти, защото не си роден във Франция. Твоите съученици имат семейства, роднини, познанства. Ти ги нямаш. Поради това, при всеки случай при който някой се обръща с въпрос към теб, не отговаряй никога „не знам“, „не съм“, или просто „не“, защото прахосваш интереса, който си повдигнал.
Един приятел, който беше чел няколко пъти книгата, ми се притече на помощ, като разказа пред присъстващите, как пред граничната бразда, от страх, че втори път едва ли ще се навия да бягам, съм продължил сам по ждрелото на река Ерма.
Положението бе спасено, жената си тръгна доволна, под ръка с автографа на писателят, който се оказа не до там смел, а просто нормален човек.
Случилото се във Варна обаче продължава да ми се върти в главата. Съвестно ми е, не че излъгах читателката, а че не казах цялата истина. Съвестта не е страница, която прелистваш, книга която затваряш за да отвориш друга. Пропуснах да кажа кога съм се страхувал най-много.
Истински страх съм изпитвал, когато лекар ми съобщи – Трябва да помислите някой ден за операция, защото...Това предупреждение съм чувал няколко пъти през живота си. Винаги съм реагирал по един и същи начин. Отговорът ми към лекаря е бил един и същ – Още утре докторе! Тези мои решения не съм взимал от смелост, а от страх.
