След като Владимир Путин нападна Украйна вече няма нужда да се чака историята да си каже думата, отсега е ясно каква оценка ще му даде и в каква компания от себеподобни ще го постави. Но още преди войната журналистката от „Файненшъл Таймс“ Катрин Белтън направи безмилостна дисекция „на живо“ на Путиновия режим и то със съдействието на собствените му представители.
В книгата си „Хората на Путин“ тя се възползва от типичната за диктаторите свръхподозрителност, която ги кара рано или късно да се обърнат дори срещу най-приближените си. И Белтън ги търси, именно когато отхвърлени, преследвани или уплашени за живота си са готови за отмъщение или в самозащита да кажат истината за диктатора от Кремъл. Подредени едно до друго свидетелствата им изграждат като пъзел образа на Путин и по-важното – разкриват генеалогията и методите на едноличната му власт. Впрочем, тя едновременно е еднолична и споделена, защото чрез Путин, всъщност, КГБ управлява Русия. И съответно Путин я управлява чрез КГБ. И това не е плод на умозрително заключение, а на конкретни свидетелства с имена, дати и факти, които изпълват книгата на Белтън.
КГБ не остана в миналото
Съветските тайни служби след първоначалното си стъписване от разпадането на Съветския съюз виждат шанс да си върнат властта като я поверят в ръцете на своя възпитаник. Развенчан е митът за „бившата“ КГБ – Съветският съюз е останал в миналото, но не и КГБ, мрежите му за влияние в политиката, икономката, армията, медиите и прочие са се оказали по-силни и от преди.
Получила се е следната инверсия без аналог: репресивният апарат на една тоталитарна държава след историческия ѝ край се е запазил и е станал самата държава. Все едно на гущера, вместо да му порасне опашка, ако му я откъснеш, на опашката да ѝ порасне гущер. И този режим е по-опасен и от комунистическия, защото тогава над КГБ все пак е имало публични структури, на чийто връх е било възможно да се появи човек като Горбачов. Докато сега над КГБ няма никой, освен Путин, който сам е КГБ. На власт е дошла репресията в чистия си вид.
Тайните служби, подобно на войната, легитимират и в мирно време отнемането на човешки живот без съд и присъда (да не говорим за останалите човешки права). А щом това е позволено на агентите им, значи всичко им е позволено, което отключва в тях нагон към агресия и разрушение, поставя ги извън реда на нормалните човешки отношения и е в състояние да им създаде налудно самочувствие на „ръка на съдбата“. Те и престъпниците от юридическа гледна точка могат да изглеждат от двете страни на закона, но от антропологична гледна точка са от една и съща страна – тази на жестокостта и безчовечността. Книгата на Белтън оставя подозрението, че Путин, още като служител на КГБ в Дрезден, по собствена воля се намесва в терористичен акт в Западна Германия, а по-късно и в Русия, предизвикали множество невинни жертви. Както и че не спира да поръчва посегателствата над политици, журналисти, бизнесмени…
Защо Русия не стана "втора Америка"
Такава власт, която произтичаща от тайните служби, е програмирана да плаши, наказва и унищожава, а не да гради. И това ясно личи по разликата между благосъстоянието и гражданските свободи на руския народ и народите от западните държави, които са го изпреварили с десетилетия в цивилизационното си развитие. Вярно е, че в началото намерението на Путин сякаш е да въведе стандартите на западния начин на живот в Русия и да я превърне във „втора Америка“, което предразполага западните политици и те го кредитират с доверие чак до инвазията му в Украйна. А някои даже и досега. А и вероятно им е трудно да си дадат сметка какво значи срещу теб в ролята на държавен глава да стои главата на репресивен апарат, който гледа къде да те удари.
В книгата си Белтън обяснява защо Путинова Русия няма как дори малко да се приближи към стандартите на западния начин на живот: просто големият дял от ресурсите ѝ не стига до обикновените хора, а отива за хората на Путин. Така КГБ ги държи в подчинение и ги прави част от себе си, дори формално да не ѝ принадлежат. Но пък именно те живеят според най-високите западни стандарти и то главно на Запад, като предпочитат Лондон, който наричат Лондонград. Става дума за кражба в невиждани другаде размери, която никоя икономика не може да понесе.
Народът от своя страна трябва да бъде баламосван с някакви мистични руски ценности, предвидливо изключили двете основни за християнството: не кради и не убивай. Но трябва да се намери и виновник защо Русия е зле, а Западът добре, в какъвто, естествено, отново е превърнат самият Запад. Тренираната в нанасяне на удари зад граница власт на КГБ, без да жали средства, най-напред решава да го превзема отвътре, разчитайки на доверчивостта на едни, алчността на други и наивната убеденост и на едните, и на другите, че времето на Втората световна война не може да се повтори.
Книгата на Белтън в поредица от показателни епизоди разказва как режимът на Путин изнася в Европа и САЩ корупция, авоари, газ и пропаганда, за да направи, доколкото и където е възможно, елитите им зависими. С влизането в Белия дом на Доналд Тръмп тази необявена война, чиято цел е инсталирането на Запад на „приятелски“ към Русия правителства, започва да изглежда спечелена. И съответно с падането на Тръмп става ясно, че войната ще трябва да се обяви. Първият ѝ горещ фронт е Украйна, но няма съмнение, че тя е със Запада като цяло – малко вероятно е някой в Кремъл да си е правил илюзии, че НАТО ще гледа безучастно как Путин срива до основи една държава с евроатлантическа ориентация.
Руските проксита в България
Войната в Украйна отваря и тихи фронтове, защото е сигнал към създадените в Европа руски проксита да минат в настъпление. Ние първи чухме сигнала и се задейства план за смяната на правителството на Кирил Петков, подкрепящо Украйна, с ново, подкрепящо Русия. И тази добра акустика на Кремъл у нас едва ли се дължи толкова на красивите ни чувства към Дядо Иван, пресъздадени в читанките, колкото на дългогодишната работа на ДС в координация с КГБ. Ако Катрин Белтън реши да напише книга за българския преход, бързо ще установи, че и ДС като КГБ не е бивша, а това е слух, пуснат за прикритие от самите тайни служби.
Автор: Георги Лозанов