След като кацнете на международното летище в Кабул, първото нещо, което ще забележите са жените, облечени в кафяви шалове и черни наметала, които подпечатват паспортите на пристигащите.
Летището, което преди една година беше сцена на паникьосани хора, отчаяно опитващи се да избягат, сега е много по-спокойно и чисто. Редици от бели талибански знамена се развяват от летния вятър.
Какво се крие отвъд тази врата към страната, която бе преобърната с главата надолу от бързото превземане от талибаните?
Някои истории са меко казано стряскащи.
"Искат от мен да дам работата си на брат ми", пише една жена в платформа за съобщения.
"Ние сме заслужили позициите си с опита и образованието си... ако приемем това, значи сме предали себе си", заявява друга.
За това ни информира Лайза Дусет от Би Би Си, предадено от БГНЕС.
Сядам с няколко бивши висши държавни служители от финансовото министерство, които споделят своите мисли.
Те са част от група от над 60 жени, много от които от Дирекцията по приходите в Афганистан, които се обединиха, след като им беше наредено да си отидат у дома през август миналата година.
Казват, че тогава талибански служители им казали: Изпратете автобиографиите на вашите роднини мъже, които могат да кандидатстват за вашите работни места. "Това е моята работа", настоява една от тях, която, както всички жени в тази група, с тревога моли самоличността ѝ да бъде скрита. "Борих се с толкова много трудности повече от 17 години, за да получа тази работа и да завърша магистърската си степен. Сега отново съм на нулата". Чрез телефонно обаждане от чужбина към дискусията се присъединява Амина Ахмади, бивш генерален директор на дирекцията. Тя е успяла да напусне страната, но и това не е изход. "Губим идентичността си", оплаква се тя. "Единственото място, където можем да я запазим, е в собствената ни страна". Девизът на групата им - "Жените лидери на Афганистан" - им дава сила, а това, което искат е просто работата си. Те са жените, които извоюваха нови пространства за образование и възможности за работа по време на двете десетилетия на международно присъствие, които приключиха с управлението на талибаните.
Представители на талибаните твърдят, че жените все още работят. Тези, които го правят, са предимно медицински персонал, педагози и служители по сигурността, включително на летището - пространства, където жените са често срещани.
Талибаните настояват, че жените, които някога са заемали около една четвърт от работните места в правителството, все още получават заплата, макар и по-малка.
Бивша държавна служителка ми разказва как на улицата я спрял талибански охранител, който критикувал ислямското ѝ покривало на главата, или хиджаб. "Имате по-важни проблеми за решаване от хиджаба", отвърнала тя - още един момент от решимостта на жените да се борят за правата си в рамките на исляма.
Страх от глад в селските райони
Сцената изглежда идилична. Снопове златна пшеница блестят под лятното слънце в отдалечените централни планини на Афганистан. Чува се кроткото мучене на кравите.
Осемнадесетгодишният Нур Мохамед и 25-годишният Ахмад размахват сърповете си, за да разчистят останалата част от зърното.
"Тази година има много по-малко пшеница заради сушата", отбелязва Нур, а потта и мръсотията покриват младото му лице. "Но това е единствената работа, която мога да намеря".
В далечината зад нас се простира ожънато поле. Двамата мъже в разцвета на силите си са работили 10 дни за еквивалента на 2 долара (1,65 паунда) на ден.
"Учех електроинженерство, но трябваше да прекъсна, за да издържам семейството си", обяснява той с огорчение. Историята на Ахмад е също толкова болезнена. "Продадох мотора си, за да отида в Иран, но не можах да си намеря работа", обяснява той. Сезонната работа в съседен Иран някога е била решение за хората в една от най-бедните провинции на Афганистан. "Ние приветстваме нашите талибански братя", казва Нур. "Но се нуждаем от правителство, което да ни даде възможности".
По-рано същия ден седяхме около лъскава борова маса, на която заседаваше местната управа на Гор, съставена от мъже с тюрбани, начело с талибанския губернатор Ахмад Шах Дин Дост. Бивш заместник-губернатор в сянка по време на войната, той споделя всичките си неволи.
"Всички тези проблеми ме натъжават", казва той, изброявайки бедността, лошите пътища, липсата на достъп до болници и училищата, които не работят правилно. Краят на войната означава, че повече агенции за помощ вече работят тук, включително в райони, които преди това са били извън границите.
Но войната не е приключила за губернатора Дин Дост. Той казва, че е бил затворен и измъчван от американските сили. "Не ни причинявайте повече болка", заявява той. "Ние не се нуждаем от помощ от Запада. Защо Западът винаги се намесва?" - пита той. "Ние не питаме как се отнасяте с вашите жени или мъже".