След изборите за 23-ия Кнесет, които се проведоха през март 2020 г. и бяха третите избори в рамките на около една година, отново се оказа, че съотношението на силите в израелския парламент не позволява съставянето на правителство. Това вещаеше, че страната отново ще се окаже в състояние на политическа нестабилност и ще трябва да се стигне до нови избори.
Решението беше да се сформира правителство на единството, което да включва десния блок “Ликуд” и блока “Синьо и бяло”, със споразумение за ротация на премиерския пост между Бенямин Нетаняху и Бенямин Ганц, лидерите на двата блока. Така на 20 април се роди “извънредно национално правителство” на десния блок "Ликуд" на Нетаняху и “Синьо и бяло” Ганц.
Споразумението регламентира редица въпроси, сред които ротация на премиерския пост след 18 месеца и по 50% от министерските места за всеки от партньорите.
Първи на висшия пост застава Нетаняху, който дотогава е бил начело на правителства повече от 10 години. Не бива да се забравя, че макар да се ползва с откровена подкрепа от страна на тогавашния американски президент Доналд Тръмп, срещу Нетаняху вече са в ход разследвания за корупция, измама и злоупотреба с доверие.
Ганц отстъпи от предизборните си обещания да не работи при премиер с повдигнати срещу него обвинения. Което в крайна сметка унищожи политическата му кариера.
В крайна сметка “бракът по принуда” между “Ликуд” и ”Синьо и бяло” рухна през есента на същата 2020 г., след като двете политически сили не се разбраха за бюджета. И Ганц така и не стигна до премиерския пост, който беше предвидено да заеме на 17 ноември 2021 г.
Сериозна част от избирателите в Израел подадоха сигнал на представяните от тях политически сили, че не се отказват от експериментирането с ротационен премиер. Така след четвъртите в поредицата от предсрочни избори през последните години се стигна до споразумение между партиите на Нафтали Бенет и Яир Лапид. Но и този опит се провали - мнозинството оцелява по-малко от половин година. Нетаняху отново се върна на власт, този път с помощта на крайни националисти. И протестите срещу планираната от него реформа на съдебната система се превърнаха в константен елемент от политическото ежедневие в Израел.
Първият път, когато Израел изпробва принципа на ротационен премиер, беше през 1984 г. Тогава алиансът на Шимон Перес и партията “Ликуд“ на Ицхак Шамир правят коалиция, като се договарят, че Перес ще е премиер през първите две години на мандата, а Шамир – следващите две. Двете формации си разпределят министерските постове (заедно с още 2-3 малки партии). Любопитен детайл от споразумението помежду им е, че по време на своя 2-годишен мандат премиерът има право да уволнява министри не само от своята квота, но и от тази на коалиционния партньор. Този ротационен кабинет обаче оцеля пълен мандат, за разлика от скоротечната кончина на съюза Нетаняху-Ганц.
В Ирландия нещата вървят гладко
Когато на 17 декември 2022 г. Ирландия получи нов премиер, това не стана в резултат на парламентарни избори , а на работещото споразумение за работата на министерски съвет с ротационен премиер. Михол Мартин (“Фина фойл”) стана вицепремиер и министър на външните работи, отстъпвайки министър-председателския пост на Лио Варадкар (“Фина гейл”).
За разлика от примера с Израел случващото се в Ирландия е показателно за наличието на политическа прагматичност. През 2020 г. “Фина гейл” и ”Фина фойл” загърбиха отдавнашните си различия, приемайки необходимостта да работят заедно за страната си в деликатна, трудна и бързо променяща се обстановка в света.
Смяната на премиера става с приемане на оставката на цялото правителство, избиране на нов министър-председател, който пък трябва да спечели вот на доверие за кабинета си. Но очевидно в Дъблин политиците държат на думата си и процесът по смяната през декември мина без проблеми.
Протеклата без сътресения смяна преди шест месеца позволи на Ирландия да влезе в нормалното русло на подготовка за редица предстоящи избори: местни, за Европейски парламент през 2024 г. и редовни парламентарни избори през 2025 г.
Реална ротация на премиерския пост предстои след броени дни в Румъния
На 26 май настоящият румънски премиер Николае Чука, лидер на Национално-либералната партия, следва да подаде оставка, за да даде ход на договорената през 2021 г. ротация на министър-председателския пост и начело на изпълнителната власт в Букурещ да застане лидера на социалдемократите Марчел Чолаку.
До този вариант на управление, който е прецедент в историята на страната, се стигна след неколкомесечна политическа криза и два опита за съставяне на правителство на малцинството през есента на 2021 г.
Няколко месеца по-рано се бе разпаднало дясноцентристкото правителство на Национално-либералната партия и реформаторския Съюз за спасение на Румъния, които се бяха класирали съответно на второ и на трето място на парламентарните избори през 2020 г. Победителят тогава - Социалдемократическата партия (с близо 29 процента от гласовете), не можа да състави кабинет, защото нито една от партиите, влезли в парламента, не пожела да направят коалиция.
Политическата криза от есента на 2021 г. доведе до протокол за коалиционно управление между отколешните политически врагове – социалдемократите и либералите, които привлякоха в правителството и Демократичният съюз на унгарците в Румъния. Така изпълнителната власт в Букурещ се озова с парламентарна подкрепа от 208 депутати в долната камара (с общо 300 места) и 95 сенатори в горната камара (с общо 136 места). От самото начало в протокола бе заложена ротация на премиерския пост през година и половина.
Тези дни предстои реалният трансфер в управлението. Освен поста на министър-председателя, партиите в управляващата коалиция следва да си разменят и ключови министерства, което според информации в румънските медии може и да не протече без търкания. Появиха се сигнали за възможно излизане от правителството на партията на етническите унгарци, но дори и без народните представители от Демократичен съюз на унгарците в Румъния, коалицията между социалдемократите и либералите разполага със стабилно парламентарно мнозинство. Очакванията са рокадата да стане факт до 1 юни.
И в Германия беше обмисляно създаване на правителство с ръководство на ротационен принцип през 2005 г. между ХДС и ГСДП, при което тогавашният канцлер от ГСДП Герхард Шрьодер щеше да продължи да изпълнява функциите си до 2007 г., след което Ангела Меркел от ХДС щеше да поеме поста за оставащите две години. Християндемократите обаче отхвърлиха този вариант и предпочетоха формиране на голяма коалиция без ротация, като Меркел зае канцлерския пост през целия мандат.
В Турция Партията на справедливостта и развитието (ПСР) загуби за първи път парламентарното си мнозинство на изборите през 2015 г, което нанесе удар върху амбициите на президента Реджеп Тайип Ердоган да натрупа повече власт и остави основаната от него партия да зависи от младши коалиционен партньор.
Очакваше се Ердоган официално да поиска от министър-председателя Ахмет Давутоглу, лидер на ПСР, да се опита да сформира коалиция. Ако Давутоглу не успее, Ердоган може да се обърне към втората по големина партия - Републиканската народна партия (РНП) - с молба да се опита да състави работещо правителство.
Лидерът на Народнорепубликанската партия (НРП) Кемал Кълъчдароглу, който желаеше да създаде опозиционна коалиция, предложи министър-председател да стане Девлет Бахчели, лидер на Партията на националистическото действие (ПНД), в сделка, която би изключила ПСР.
"Гледам положително на една коалиция с ПНД", заяви Къличдароглу пред медиите. "Ако те искат, бихме могли дори да направим поста на министър-председателя ротационен. Нека (Бахчели) да дойде и да бъде министър-председател в тази коалиция."
Идеята така и не се реализира.
Пламен Йотински, София Георгиева - БТА