На 29 декември 1949 г. ръководителят на Югославия Йосип Броз Тито заявява, че страната ще следва свой комунистически път и скъсва отношенията си със Сталин.
След конфронтацията с Кремъл пропагандата в СССР и неговите съюзници обявява Тито за “троцкист" и “предател".
Под негово ръководство югославските комунисти развиват теорията за т. нар. “самоуправляващо се социалистическо общество" като особен тип “народна демокрация", но на практика управлението на Тито е тоталитарна диктатура от комунистически тип.
И на историците никак не им е лесно с Тито.
В повечето случаи оценките им са противоречиви. Сред заслугите му всички посочват прекратяването на отношенията със Сталин през 1948, ангажиментът му за Движението на необвързаните страни и за Третия свят, както и относителната либералност на режима му. От другата страна на везните попадат масовите убийства след края на Втората световна война и концлагерът на остров Голи оток, където в началото изпращат верните на СССР Титови противници, а после всевъзможни политически дисиденти, обобщи "Дойче веле".
Оценката за Тито се натъква на един главен проблем: от неговото дело не остана нищо. Той не се погрижи за наследството си, а разпадането на Югославия започна веднага след смъртта му.
Противоречива на първо място обаче е самата личност на Тито. Той произхожда от обикновено семейство, става партизанин и народен герой, обожава разкоша, строи дворци, гледа коне, пуши скъпи пури, носи пръстен с голям диамант и се облича в бял маршалски мундир със златни везби. Тито е човекът, който не се побоява да се противопостави на Сталин, да изгради „пазарен социализъм“ и да предостави на работниците и трудовите колективи много повече права, отколкото те имаха дори при залеза на Съветския съюз. Той става лидер на „необвързаните държави“ и югославски диктатор, който с всички средства помпа култа към своята личност и безмилостно се разправя с политическите си противници.
Йосип Броз пристига в Москва през февруари 1935 година.
Той пътува по заобиколни пътища и с фалшиви документи, след като е лежал в югославски затвор заради членството си в забранената комунистическа партия и за притежаване на огнестрелно оръжие. Моментът на появата му в съветската столица е, меко казано, не особено подходящ. В Москва и в Ленинград се е надигнала вълна от арести и безкрайни събрания, на които биват изобличавани „троцкистите“, включително и членове на задгранични компартии. Московските другари настаняват Тито в малка стаичка в хотел "Люкс", където живеят изолираните от външния свят дейци на Коминтерна и делегати на чуждестранни комунистически партии. Самият Тито също е коминтерновски деец и в това си качество носи псевдонима „Фридрих Валтер“.
Германските комунисти, подслонени в хотел „Люкс“, често се оплакват от условията: стаите са тесни и без никакви удобства, тоалетната се намира в коридора, кухнята е обща, мръсотията и плъховете са всекидневие, баня има веднъж в седмицата. Тито обаче е отраснал при много по-сурови условия в родната си Югославия и животът в хотел „Люкс“ му изглежда направо разкошен: централно отопление, телефон, топла вода, печки на газ в общата кухня, трапезария, хлебарница, дори бръснарница.
Не е съвсем ясно какво точно прави Йосип Броз Тито в Москва. За няколко месеца от престоя му не е известно почти нищо: Тито сякаш се е изпарил. Смята се, че в това време най-вероятно посещава специални, секретни курсове на Коминтерна, където се подготвят разузнавачи и бойци. Тази подготовка определено ще му свърши работа по-късно, когато участва в партизанската борба срещу нацистите в горите и планините на Югославия през Втората световна война.
В Москва той се среща със свои съратници от Коминтерна
и обсъжда с тях ситуацията в Югославия и в югославската компартия, пише и „характеристики“ на свои съмишленици. Такива „характеристики“ са длъжни да пишат всички комунисти, но авторката Мари-Жанин Калич твърди, че за разлика от разпространената практика документите, подписани от Тито, нямат характера на политически доноси. Когато все пак отбелязва някакви отрицателни качества на отделни партийни дейци, Тито го прави в чисто човешки план: този навсякъде се вре и гледа да придърпа завивката към себе си, а онзи пък изневерява на жена си.
При това самият Тито изобщо не е светец в собствения си личен живот. В Москва той се развежда със съпругата си Пелагея Белоусова, с която не се е виждал от 1929 година, когато тя емигрира в СССР. Тито ѝ е много ядосан, защото тя практически изоставя сина им Жарко, с когото пристига в Съветския съюз. Докато Тито лежи в югославския затвор, Пелагея дава детето в приют. Жарко е трудно дете, така че скоро се налага да го настанят в изправителен дом, а майка му дори не знае къде. Тито с доста усилия успява да открие сина си и да го вземе при себе си. Но и той не може да се оправи с опърничавия Жарко, който се включва в разни хулигански компании и се замесва в кражби.
Но за развода на Тито има и друга причина.
В хотел „Люкс“ той се запознава с младата германка Люси Бауер, чието истинско име е Йохане Елза Кьониг. Люси/Йохане е родом от Кемниц, произхожда от работническо семейство, членува в организацията на младите германски комунисти и на 19-годишна възраст ражда дъщеричка. Година по-късно комунистическата партия я изпраща в Москва, за да бъде подготвена за нелегална дейност, като детето остава при родителите ѝ в Германия. Малко след това Люси попада в полезрението на Гестапо и вече не може и дума да става за връщане в Германия. Тя става политическа емигрантка, завършва курс по чертожничество и започва работа в радиозавода в Москва. Руски все още говори съвсем слабо, така че с „другаря Валтер“ си общуват на немски. В един момент Люси се премества в стаята на Тито, където вече живее и Жарко. Младежът неочаквано се сприятелява с младата си „мащеха“ и дори започва да се вслушва в съветите ѝ.
Но любовта между 44-годишния Тито и 22-годишната Люси не продължава дълго. Двамата сключват брак на 13 октомври 1936 година, а три дни по-късно Тито е принуден да напусне Москва. Тогавашният генерален секретар на Коминтерна, българският комунист Георги Димитров, му нарежда да замине за Югославия, за да въведе ред в раздираната от фракционни борби тамошна компартия. Димитров обещава на Тито, че Люси и Жарко ще го последват в първия удобен момент, но това така и никога не се случва.
В крайна сметка Люси Бауер е арестувана от съветската тайна полиция НКВД редом с други над 4000 германски емигранти, които са обявени за „пета колона“, за шпиони, саботьори и агенти на Гестапо. На Люси е предявено обвинение по печално известния член 58. Осъдена е на смърт, въпреки че отхвърля обвинението в шпионаж. На 29 декември 1937 я разстрелват в Бутово.
Тито още дълго прави опити да научи каква е съдбата на съпругата му, но хората, които могат да му дадат някаква полезна информация, също започват да изчезват един по един. Не се знае кога Тито научава какво се е случило с младата му жена. По-късно той самият никога не говори за нея. Но когато през 1948 година се разразява конфликтът му със Сталин, съдбата на Люси навярно изиграва важна роля. Зад поразителната храброст и неотстъпчивост на Тито в сблъсъка му с могъщия диктатор, който очевидно е готов на всичко, за да го унищожи, прозира не само желанието на националния лидер да опази независимостта на Югославия, но и силна лична неприязън. А тя навярно се дължи именно на трагичната съдба на младата съпруга на Тито.
Тито беше символ на националното самочувствие на Югославия,
което след смъртта му се стопи. Още по време на Втората световна война той беше жива легенда - бунтовник, чийто лик и истинско име никой не знаеше, предтеча на Че Гевара. Хората от всички югославски националности се гордееха с Вожда, който кръстосваше световните океани със собствената си яхта, другаруваше си с Вили Бранд, с Неру, Насър и Сукарно, свиреше на пиано пред английската кралица Елизабет Втора, а на погребението му се стекоха лидерите на целия свят. След Тито Югославия тръгна надолу. Добрите времена от 60-те и 70-те години на ХХ век никога повече не се повториха.