На този ден през 1856 г. османското правителство обнародва втория акт на Танзимата- Хатихумаюна. За мнозина днес този документ не е познат, той обаче е една от предпоставките за подема на църковната и културна автономия на българите.
Султанският указ е приет под натиска на Великите сили- Англия, Франция и Австро-Унгария и макар да не се зачита, поставя началото на нов етап в българското Възраждане.
Документът е приет седмици преди Парижкия конгрес, свикан след Кримската война 1853-1856 г.
С него Англия, Франция и Австро-Унгария искат да вържат ръцете на Русия, която се очаквало да постави въпроса за угнетените християнски народи, намиращи се под османско владичество и да впише въпроса в мирния договор в специален параграф.
Руските геополитически цели преди век и половина са обличани в лозунги за освобождаване на славянските народи, потиснати от Османската империя на Балканите. Западните Велики сили обаче се страхуват от руското надмощие над Проливите и предпочитат да поддържат вече разлагащата се Османска империя.
Хатихумаюнът потвърждава дадените по-рано с Гюлханския хатишериф от 1839 г. права на султанските поданици и очертава параметрите на по-нататъшните реформи в империята. Още с прокламирането на Хатишерифа, Цариград обявява настъпването на епохата на танзимата, т.е. време на реформите.
Въпросните реформи предвиждат пълна свобода
на религията и вероизповеданията, равенство на мюсюлмани и немюсюлмани пред законите, право на собственост и имущества, достъп на немюсюлманите до обществени служби, училища, армия и пр., равно облагане с данъци без разлика на вероизповедание и религия, въвеждане на ред във финансите и държавния бюджет, реорганизация на администрацията, право на представителство на населението в управленските структури на страната, отваряне на банки, строителни работи и т. н.
На практика както Гюлханския хатишериф, така и Хатихумаюнът не се зачитат, но посочените в документите права, дават основание на българите да поставят пред султанското правителство въпроса за църковната и гражданска автономия. Тези два документа не дават реално обявените права на българското население, но предизвикват раздвижване в средите на тогавашната интелигенция.
Хатихумаюнът поставя началото на нов етап във Възраждането на българите.
След обнародването на документа цариградските българи изпращат петиция до султана с искане за самостоятелно представителство.
Най- значимото последствие обаче касае църковното движение. Започва сериозната борба за замяна на гръцките владици в българските храмове. Движението приема своята нова програма, чиято основна цел е независима Българска църква.
Съборът на Цариградската патриаршия от 1858-1860 г. отказва на българските искания, но това дава допълнителни сили за разгръщането на борбата за отделяне от Цариградската патриаршия (което на практика означава и културна автономия).
Църковното движение след Кримската война постига своята цел. На 28 декември 1870 г. е издаден ферманът за учредяване на Българска екзархия.