На 31 май 1894 г. младата българска демокрация научава един важен урок - премиерът не трябва да блъфира със своята оставка.
След седем години на власт изненадващо княз Фердинанд I приема подадената от Стефан Стамбалов оставка като министър-председател и натоварва Константин Стоилов да състави кабинет.
Падането на Стамболов се приема с изненада от тогавашната общественост, защото за седемте години като премиер той 14 пъти подава оставка пред монарха.
Междувременно във Виена, княз Фердинанд I получава подкрепата за отстраняването на Стефан Стамболов от власт.
Той споделя с Австро-унгарският външен министър Калноки, и с някои чужди дипломати това си свое намерение. Прави и сондажи пред руския посланик във Виена княз Лобанов-Ростовски, и така подготвяйки почвата за промяна в двустранните българо-руски отношения.
Малцина са държавниците в българската история, които могат да имат толкова ключово важно значение за развитието на страната, както Стефан Стамболов. Наричан от съвременниците си „българския Бисмарк”, Стамболов поема управлението на една раздирана от вътрешни борби, и поставена в международна изолация балканска млада държава, която се бори за да запази крехката си независимост.
Една от първите задачи, пред който е изправен Стефан Стамболов, е модернизацията и раздвижването на българската икономика, която се намира в период на колапс. Липсата на цялостна стратегия в хода на сложните политически борби, съпътствали първите години от развитието на Княжество България, сякаш са я оставили на заден план.
Стефан Стамболов обаче се превръща в човека, който дава на така желаната стратегия и концепция за развитие.
Той дава началото на българския държавен протекционизъм,
следвайки три основни направления през осемте години, през който е начело на държавата - насърчаване на българското производство чрез активна протекционистка политика, привличане на чужди капитали, и най-вече на урегулиране на търговските отношения с други държави, в изгодни за България рамки.
Именно Стамболов е радетел за нормализиране на отношенията с Османската империя. Целта е България да получи възможност да се грижи за българите под османска власт.
На 8 март 1894 – Княжество България и Османската империя уреждат спора за експлоатацията на жп линиите от Вакарел до Саранбей с даването им под наем на българското правителство.
Срефан Стамболов задържа подписването на споразумението с повече от месец, докато Високата порта отстъпи на исканията му за автономия на българските училища в Македония.
На 12 април 1894 султанът издава берати за български владици във Велешка и Неврокопска епархия.
Във вътрешната политика Стефан Стамболов се прославя и с репресиите срещу опозицията и критичните към управлението му вестници.
Стефан Стамболов подкрепя мерките на насилие и фалшификации на изборите.
На 5 октомври 1888 година правителството на Стамболов взема заем от Великобритания на стойност близо 47 милиона златни лева при 6 % лихва. Постъпленията са използвани за откупуването на жп линията Русе – Варна от английския ѝ собственик.
Това е първият кредит на Княжеството в чужбина. До 1892 година общата стойност на взетите кредити надвишава 217 милиона златни лева.
Парите се използват за изграждането на пътната и железопътната инфраструктура, засилване на армията и развитието на родната индустрия.
При управлението на Стамболов са построени десетки фабрики.
Броят на по-големите предприятия е удвоен, но, както и преди, те задоволяват едва 14 % от нуждите на страната.
Започва и изграждането и на модерни за тогавашното си време, пристанища във Варна и Бургас, а през 1892 г. е създадено „Българско търговско, параходно дружество”. Стамболов поставя началото на известния днес Пловдивски панаир.
Влязъл в конфликт с Царска Русия и с княз Фердинанд, той е убит от политически врагове на 6 юли 1895 г.
Стефан Стамболов обаче остава в историята като български революционер, политик и държавник.
Той взема активно участие в Старозагорското (1875 г.) и Априлското въстание (1876 г.). Той е сред най-заслужилите и популярни "строители на съвременна България".
След Освобождението е един от активните дейци на Либералната партия. Бил е председател на Народното събрание; министър-председател на България (1888-1894). Има заслуги в осъществяване Съединението на Княжество България и Южна Румелия и в контрапреврата през 1886 г.
Политиката му по време на Съединението и кризата след преврата от 1886 г. се оказва решаваща за стабилизирането на страната и откъсването ѝ от зависимостта от Русия. Провежда ярко проявена националистическа политика.
Издава заедно с Христо Ботев стихосбирка. Това става през есента на 1875 г. в Букурещ.