Дойчин Василев пред ФАКТИ: Осветяването на очите ми на Еверест бе голяма лична драма

Прочутият ни алпинист Дойчин Василев, известен още като антарктически изследовател и кинодокументалист, преди дни отпразнува 80 години. Той е роден в с. Кумарица, днес квартал на Нови Искър, Столична община. Изкачил е три хималайски осемхилядника: Дхаулагири (1995 г.), Еверест (1997 г.) и Макалу (1998 г.). Дойчин Василев е участник в три национални експедиции в Хималаите - Лхотце, 1981 г., Еверест, 1984 г. и Анапурна, 1989 г. Взема участие и в частни експедиции в Хималаите: Дхаулагири, 1995 г., Еверест, 1997 г., Макалу, предмусон 1998 г., Манаслу, следмусон 1998 г., Шиша Пангма, предмусон 1999 г., Чо Ою, предмусон 1999 г. и Манаслу, 2009 г. Ето какво сподели той за страстта си… Дойчин Василев пред ФАКТИ.

- Г-н Василев, скоро навършихте 80 години (на 12 юни). Бъдете жив и здрав още дълго време. На вашите години човек има за какво и как да направи една кратка равносметка. Човек на тази вече възраст със сигурност има много поводи да се обръща назад. И като погледнете назад какво виждате…
- Като погледна назад, се чудя дали всичко това съм го направил аз, или не. Тези върхове, които съм изкачил, минал съм по толкова трудни маршрути, върховете са отдалечени един от друг… Аз ли съм го свършил всичко това!

- Когато човек остане сам със себе си на върха, за какво си мисли?
- В какво състояние е. Ако е подготвен физически и няма проблеми с връщането от дадения връх, няма място за притеснение. Тогава всичко това завършва с едно голямо задоволство.

- Мисълта за слизането… Колко е силна. Когато се качваш имаш цел, а после…
- Слизането от даден връх е по-трудно от изкачването. Въпросът е в това, че човек губи доста сили при изкачването. И после при слизането тези сили, които ги е загубил, му трябват, а липсват. Затова трябва да бъдат добре разпределени силите.

- Вие сте на 80 години, но няма как да не ви върна към онова изкачване преди 40 години към връх Еверест – първото. Каква беше амбицията, когато тръгнахте натам - всеки да се качи или всеки да върви нагоре според силите си?
- Като цяло нямахме добро планиране на експедицията, а всичко се извърши, както обичаме да казваме в България - на юруш. И екипировката бе така подбрана, а организация беше насочена един да се изкачи - и това бе Христо Проданов.

- За него сте работили всички останали…
- Ние си говорихме, а и в общественото мнение се наложи това мнение, че трябва българин да се качи. А това бе Христо Проданов. И това е причината в Базовия лагер да задавах неудобни въпроси на ръководителя Аврам Аврамов, а именно, че експедицията е подчинена на това Христо да качи върха. Така се получи конфликтна ситуация и той ме изгони от експедицията. Но след един-два дни - все едно ни лук ял, ни лук мирисал, ми даде възможност да изкача и аз върха като последна свръзка, за което аз съм благодарен, но, както се казва, кел файда.

- В тази експедиция вие си осветявате очите и така не успявате да стигнете до върха. Как преживяхте този момент…
- Това бе голяма лична драма. Еверест се отдалечаваше. Лошото бе, че всичко бе свързано с болка, защото имах силен конюнктивит в очите. Все едно някой ти слага пясък в окото и го търка. Няма гледане. Опитах се един ден да тръгна, направих 5 метра по ръба със Слави и се върнах, защото можеше да падна.

- Но това не намали амбицията ви да покорявате върхове. Правите това много пъти след това?
- Така се случи. После дойде демокрацията в България, промениха се нещата. Имах възможност със собствени пари да пътувам, да си плащам за експедициите. Това, което преди държавата правеше – в държавните експедиции, после го правих сам, но ми доставяше удоволствие. За да се проведе една експедицията, това е много деликатна работа. Толкова неща мога да се променят, толкова неща могат да се променят, да се изгуби някаква екипировка или нещо друго. Но успявах, не се предавах.

- Как гледате на това, че вече много се комерсиализира височиният туризъм. Скоро трета българка – Мариета Георгиева, покори Еверест…
- Вижте, много се комерсиализираха нещата. Чак стана обидно. Не може един отбор от 80 души да се качи днес на върха, след като през 50-те и 60-те години на миналия век почти всяка експедиция към Еверест е завършвала винаги с неуспех. Днес вече такова е развитието на алпинизма, така се развиват нещата, към все по-добра техника, екипировка, че това неимоверно води до нови хоризонти за възможностите на човека.

- Колко струва една такава експедиция, за да се включи човек?
- През 1984 година платихме по 1000 долара на човек. След няколко години таксата стана 10 000 долара на човек. Днес ти трябват 50 000-60 000 долара. Въпрос на пари стана.

- Но пътят по Западния гребен си остава български…
- Това за Западния гребен никой не го споменаваше в България, защото не беше позволено да се говори за запада, за Западния гребен. За него се заговори, когато се разбра маршрутът, по който ние вървим. По Западния гребен може да се качиш, а после планът бе да слезем от другата страна на върха. Общо взето нещата по Западния гребен стоят така - ако изкачиш върха, ще живееш и ще слезеш от другата страна. Ако не го изкачиш, това си е твой проблем.

- За съжаление, Христо Проданов остана първият българин…
- Христо остана, но няколко пъти съм си мислил даже, че той нарочно го направи. Гонеше призови постижения, а остави раницата и пикела си. Христо каза, че е много лошо, че няма парапети, но той трябваше да ги направи тези парапети, а не ги направи.