Милена ВЪРБАНОВА
След като ФАКТИ любезно публикува вчера моя "Нов прочит на българския надпис върху чашата от съкровището от Над Сент Миклош", лавина от писма на читатели заля електронната ми поща. Хората се вълнуваха от въпроси, които най-общо мога да определя като породени от прочитите на досегашните изследователи на надписа, някои от които са добили в течение на времето престиж на неприкосновени аксиоми в съзнанието на любителите на историята. Всяка промяна в създадените нагласи, модели и навици, е трудна за възприемане. Още повече, когато предишните тълкувания са предложени от лица с научни звания.
Ще отговоря на читателските въпроси, но най-напред ще споделя, че и в най-смелите си надежди за интерес към моята статия, не съм очаквала такова цунами от читатели. До този момент прочелите текста ми за надписа върху чашата от Над Сент Миклош са над 32 000 - за едно денонощие. Колосален пример за съпреживяване на проблемите на българската история, жажда за познание. Това означава, че българите - сред днешната разруха на държавата - търсят упование в миналото ѝ величие. Търсят - сред падението на днешната лумпенска "политическа класа" - спомена за стоманения дух на българските водачи преди векове и хилядолетия.
След двайсет години, прекарани в емиграция, заявявам, че никоя западноевропейска нация не проявява такъв интерес към своята история. Българите дори и днес продължават да бъдат изключителен народ и да чувстват призива на своята древна мисия. А това е знак, че не всичко е унищожено. Защо и как във времето сме изгубили историческата инициатива и възможността да бъдем първа световна нация, е въпрос, който трябва ежедневно да се разисква в българското общество, с най-открити, съкровени и болезнени думи, без цензура. Но аз в момента няма да го поставям. Ще повторя, че грандиозният брой на читателите ме окрили. Живи сме, дишаме, тук сме - в нашата твърд. Докато човек е жив, борбата му не е приключила. Докато една нация съществува, все още има шанс да се възроди.
Но да се върна към моя прочит на българския надпис върху заветната чаша, за който иде реч. Читателите са привикнали с наложените тълкувания, че:
1. ГН - "частицата", залепена за три от думите в надписа, е глаголно окончание.
2. В надписа се говори за "пиене на вино".
3. Определението за ичиргу боил е "вътрешен боил".
4. Надписът е свързан с погребален обряд.
Известни ли са ми тези тълкувания, питат читателите? Разбира се. Съгласна ли съм с тях ? Не, не съм съгласна.
Да започнем поред:
Надписът върху чашата, освен титлите на българските аристократи ( и техните възможни имена ), видимо се състои от пет други думи - а аз твърдя, че думите са шест, защото смятам ΓΗ не за окончание, а за отделна дума - местоимение. Ако думите в надписа са шест ( според мен ), то и неговият превод трябва да съдържа точно шест думи ( освен титлите и възможните имена ). Какви са тези думи като части на речта? Това са три глагола - разпознаваме ги по местоимението ( уж "окончание" ) ГН, добавено към тях, едно и също и в трите случая, едно съществително - ЧАША - и две местоимения - едно лично - ГН, и едно показателно - ТАΙСН ( "тази" ). Какви са като части на изречението? Три сказуеми и три преки допълнения. Всеки, който пристъпва към превод на теккст на непознат език, трябва да държи сметка най-напред за граматичните правила. Тълкуването от досегашните изследователи на ΤΑΙСН като "чаша" и на ГН като глаголен суфикс, не дава повече свобода в интерпретациите - възможностите в този случай са ограничени до едно съществително ( пряко допълнение ) и три глагола. Други видове части на речта и на изречението не трябва да се появяват в превода.
Единият от глаголите в надписа - ΔΥΓΕΤΟΙ - е в инфинитив, защото ТОΙ налага разбирането за суфикс в инфинитивна форма - ТИ. Останалите глаголи - ТАГРО и ΗΤΖΙ логично са спрегнати в 3 л. ед.ч. в минало свършено време. Защо в трето лице, единствено число? Защото подлогът е едно лице - БОИТАУЛ ЖУПАН и никъде не се говори "аз, Боитаул жупан", за да сметнем, че надписът е от първо лице.
Употребената времева форма - минало свършено, е доказателство, че ГН не може да бъде "суфикс" на глаголите. Всеки глагол, спрегнат в минало свършено време, има свое характерно окончание в зависимост от лицето, числото и групата си. Еднакво, унифицирано окончание в едно и също лице и число имат глаголите в минало несвършено. Например в съвременния български, окончанието за 3 л. ед. ч. в минало несвършено време, е "ше". Но, както заявих и преди, глаголите в надписа не могат да бъдат спрегнати в минало несвършено, то изразява продължаване на действието, което е в противоречие с логиката - паметният надпис е израз на приключило действие. Ето защо еднаквата и за трите глагола частица ГН не е окончание, а друга част на речта. Според мен - личното местоимение "я".
Съществува някаква хипотетична възможност чашите да са били две. Тогава, разбира се, местоимението ГН, което аз приемам за "я" - ж.р., 3 л., ед.ч., ще означава "ги" - лично местоимение за пряко допълнение, 3 л., мн.ч. Но това са недоказани фантазии.
Да преминем към твърдението, че в надписа става дума за "пиене" на "вино". Отнася се до сложния превод на най-загадъчното слово в надписа - ΗΤΖΙ. Преди това обаче ще подчертая една много важна особеност, която характеризира тъкмо този надпис и с която изследователят е длъжен непременно да се съобрази!
Разшифроването на всеки древен текст е ребус, но в този случай изследователят е допълнително ограничен от три специални изисквания:
1. Преведената дума трябва да бъде глагол ( обуславя го еднаквата, добавена и към другите глаголи "частица" ГН ).
2. При тълкуването на ГН като местоимението "я", трябва да съществува смислов синхрон между преведения глагол и това местоимение.
3. Смисълът на преведения глагол трябва да бъде съпоставим с понятието "ичиргу боил". Защо? Защото ΗΤΖΙ и ητζιργου се пишат по един и същи начин, а това предполага сходство в смисъла.
Нека проверим дали преводът на ΗΤΖΙ като ПИЕ и ПИЕ ВИНО ( касае се за БОИТАУЛ ЖУПАН ) отговаря на зададените параметри.
Твърдението, че ΗΤΖΙ означава "пие", се основава на думата icir ( ичир - питие ) в множество тюркски езици. Звученето ѝ ме кара да смятам, че тя е индоевропейска заемка в тях и тъй като съм непоколебимо убедена, че древният български език е арийски, ще допусна, че "пия" евнтуално може да бъде търсената дума, съответсваща на HTZI - във формата ИЗПИ Я ( мин.свършено ) - "чашата" - обръщаме внимание на заявената необходимост от съответствие между глагола и местоимението "я". Чудесно - но как ще вържем нещата с въпросния ИЧИРГУ БОИЛ? Как при това положение ще определим неговата длъжност? Като "боил по пиенето"? Като "пияният боил"? Явно подобен превод на HTZI ни тласка към комична задънена улица и трябва да бъде отхвърлен.
Вмъкването в превода на думата "вино" е още по-несъобразно. То е продиктувано от асоциацията със споменатата в древните съчинения ( в Библията ) напитка СИКЕР, за която не е дори доказано, че означаа "вино". А също от ненаучната версия, според която името на сливенското село Ичера е изопачен вариант на названието Сикера - римска крепост, построена в тази местност. Никаква податка обаче не ни кара да мислим, че "сикер" и HTZI могат да бъдат еднозначни или да произлизат едно от друго. "Сикер" се пише с убедително "к", а буквосъчетанието "tz" ни внушава, че става въпрос за звука "ч" - както при "ичиргу боил".
Тези изследователи, които с лека ръка предлагат въпросното "вино", не са помислили, че това би бил втори субстантив в текста, а се убедихме, че съществителното в него е само едно - "чаша". "Вино" по никакъв начин не се свързва с местоимението ГН - дори ако го приемем за "глаголно окончание". И най-сетне - как ще разтълкуваме държавната титла ИЧИРГУ БОИЛ? Като "отговорник по производството на вино"? Или като " ликвидатор на лозята и виното" във времената на канас Крум? Ясно е, че подобен превод е невъзможен.
Идва ред на идеята, че HTZI означава ВЪТРЕ. Мислих дълго върху това логично и примамливо предположение, тъй като с думата HTZI започват текстове от надписи върху паметници в некрополите от епохата на Първата българска държава. И - да! - според мен "ичи" в тези текстове не значи "тук", а може да се преведе по-скоро като "вътре" - " вътре лежи..." и т.н. Още повече, че наложеното тълкуване за "ичиргу боил" е "вътрешен боил". Но какво ни кара да го определим тъкмо като "вътрешен"? Вътрешните боили са били повече на брой, а не само един. Защо само един държавник носи титлата ИЧИРГУ БОИЛ и той е сред тримата най-висши в Българската държава?
Явно, че тази титла трябва да съответства и на древното понятие ИЧИР, превеждано като ПЪРВИ, НАЙ-ГОЛЯМ, НАЙ-ВАЖЕН. Както писах в предишната си статия, в която оповестих своя прочит на надписа върху чашата, ITSYN на арамейски означава ГОЛЯМ, ВАЖЕН - откъдето произхожда думата ЧИН - пост, ранг. Към такова разбиране води и названието на народа ИТЦА, построил града Чичен Итца, такава идея се налага и от понятието ИНЧ - палец, първи, най-важен пръст. Турската дума ince ( инче ) - "малък, лукав" и т.н. в тоя дух, с която се обяснява прозвището Индже, всъщност е познатата в езикознанието инверсия, с която завоевателите преобръщат смисъла на сакралните за победените народи понятия, в техния антипод. Така българското БОГ се е превърнало в турското "бок", а българското НЕ в гръцкото "да".
Несъмнено НТZI се родее с понятието ВЪТРЕ - съзнавах добре това, когато превеждах надписа върху чашата. Още повече, че турският израз avunc ici - "длан" - а длан е вътрешната част на китката, на турски означава и "шепа" - вид "вътрешно пространство". Но как да синхронизирам ВЪТРЕ, което е наречие и следователно не фигурира в надписа, с местоимението "я" и със смисъла на държавната титла ИЧИРГУ БОИЛ, в която основната идея е ПРЪВ, ГЛАВЕН, НАЙ-ВАЖЕН?
Търсейки отговор на тоя ребус, се задоволих да разтълкувам HTZI като НАЧЕНА - от НАЧЕВАМ ( чашата, в смисъл на "пи пръв" ) и го предложих на читателите.
Не предполагах, че само един ден подир излизането на статията ми и взривния интерес, с който обществеността я обгърна, ще ОТКРИЯ, неспирно ровейки в речници и Интернет, НУЖНАТА ДУМА, за която вчера бих дала половин царство - ако го имах.
Случайно, в старинна българска кулинарна рецепта от Смядово, открих израза ИЧЕН ПИПЕР. Ще узнае ли някога милата домакиня, предложила бабината рецепта за ПЪЛНЕН ПИПЕР, каква услуга е направила на историческата наука? Нашата трагедия е не че не владеем чужди езици - понаучили сме кое-що от тях - а че не познаваме своя!
Словото ИЧЕН наистина изникна в последния критичен момент - така, както винаги се появяват спасителите
Думата ИЧЕН - ПЪЛНЕН явно е страдателно причастие на стар български глагол - ИЧА - ПЪЛНЯ. Смисълът на това понятие идеално пасва с всички изисквания за превод на HTZI в надписа. То е глагол - ПЪЛНЯ - съгласува се смислово с ЧАША и съответно с местоимението "Я". То носи иманентната идея за ВЪТРЕ. Третото условие - за съответствие с държавното звание ИЧИРГУ БОИЛ и ПЪРВЕНЕЦ - също великолепно се вписва. ПЪЛНОВЛАСТЕН, ПЪЛНОМОЩЕН БОИЛ, главният сред висшата аристокрация, първият след КАВКАНА ( чиято титла, както вече писах, означава КАТО КАН ). Неслучайно именно ИЧИРГУ БОИЛЪТ е изпращан от владетеля с посланически мисии - като ПЪЛНОМОЩЕН посланик.
Така преводът на българския надпис върху чашата от Над Сент Миклош звучи вече още по-убедително:
БОИЛА ЖУПАН ЧАША(та) ДА Я ВДИГА ( за наздравица).
БОИТАУЛ ЖУПАН Я ПОСВЕТИ, НАПЪЛНИ Я ТАЯ ( същата ).
Нищо в звученото на тия ликуващи слова не напомня за гроб и надгробни ритуали. Там, където се вдигат наздравици, не бият клепала. Приемам надписа като триумф на живота. Смятам, че прочитът му е завършен.
Някога великият руски пълководец Суворов, получавайки най-сетне дългоочакваното известие за удостояването си със званието фелдмаршал от императрица Екатерина Втора, което се забавяло само по една причина - поради ниския ръст на Суворов - прескочил стола с ликуващ вик: "УРА, ФЕЛДМАРШАЛ!" ( с този поздрав започвала височайшата заповед за удостояване ). Е, днес и аз прескочих стола с възгласа: "УРА, ПРЕВЕДЕНО!"