След броени дни храмът "Св.Пантелеймон" в столичния квартал Княжево ще отпразнува 100 годишен юбилей. „Църквата на белогвардейските емигранти“, както се слави храма, е един истински център на духовността с богата история запечатана във всяка една икона, във всеки ъгъл. Храмът „Св. Пантелеймон” е построен през 1923 г. от руските военни инвалиди, принудени да напуснат Родината си след октомврийските събития през 1917 г. Точната дата не е запазена в архивите. Знае се обаче, че това е станало през 1923 г. – годината, в която е построен и първият храм на белоемигрантската общност в Париж в предградието “Кламар”. В храма „Св. Пантелеймон“, известен като „църквата на белогврадейците“ се съхраняват четири чудотворни икони.
Най-почитани са Тихвинската икона на Божията Майка, пазеща хората на път, иконата на св. Пантелеймон и Казанската Св. Богородица, която се е съхранила и до днес. В малката руска църквичка са и иконите на св. пророк Илия и на св. благоверен княз Александър Невски. На иконата четем надпис: „На негово Императорско Величество господаря Император Александър Александрович с благословия от руския скит „Св.пророк Илия” в Атон. 1893 г.”. Как е попаднала тази икона в храма „Св.Пантелеймон” в Княжево, подарена от атонски монаси на Александър ІІІ – можем само да гадаем.
В навечерието на 100-годишния юбилей от построяването на църквата „Св.Пантелеймон“ в столичния квартал Княжево, известна като „Църквата на белогвардейците“ поговорих с една от една от малцината потомци на руската „бяла емиграция“ Людмила Балева-Йорданова за белогвардейската емиграция, традициите, църквата „Св.Пантелеймон“ в Княжево, спомените и съвремието днес.
Коя е Людмила Балева-Йорданова?
Родена е на 15 ноември 1955 г. в София. Завършва СУ "Св. Климент Охридски" специалности "Руска филология" и "Българска филология". Работила е в сферата на образованието - учител, в Института по образование към БАН, директор на училище, началник на РИО на гр. София. Пенсионира се като заместник -директор на училище. За себе си казва, че се чувства един истински отдаден на професията учител. От четири години е пенсионерка и се грижа за внуците си.
- Г-жо Балева, вие сте потомка на белогвардейски емигранти у нас. Бихте ли разказали за вашите предци, за семейството си – от къде идват, кога са напуснали Русия и защо са избрали точно България?
- Двете ми баби и единият ми дядо са руснаци, но всъщност и вторият ми дядо, макар и българин, често е казвал, че той е повече руснак , отколкото българин, защоти съвсем млад заминава за Русия. Там дядо Добри завършва инженерното си образование. Първите си години като млад инженер прекарва в Москва и подмосковито, където е главен инженер в една от текстилните фабрики на родителите на бъдещата си съпруга , нашата баба Олга, графиня Шаригина. През 1918 и след Гражданската война тръгват от Москва и се установяват в град Варна, където дядо намира работа.
Емиграцията на баба ми и дядо ми по линията на майка е още по-тежка и сложна.
Баба ми Людмила, на която съм кръстена, е дъщеря на юрист и полска графиня. Революцията я заварва като студентка медицинския факултет, където учи от година и половина. Това ѝ дава възможност по-късно да работи като медицинска сестра. Нейния съпруг Юрий е офицер. Семейството живее в Ростов на Дон. С започването на Гражданската война, двамата се записват като доброволци...
Причината да изберат България е най-вече, че страната е била православна. България е православна страна и се надяват да се върнат в Русия. Двамата се записват като доброволци в армията на Деникин. Отстъпвайки, стигат до Крим. Края на 20-а година започва евакуация и цялата зима прекарват в Галиполи в страшни лишения. През 1921 година цялата армия е разформирована и прехвърлена в България. Хората са разпределени в различни градове на страната като семейство на баба и дядо се установява в Перник. Част от бежанците заминават за Франция и други европейски страни, някои стигат и по-далече - Южна Америка, но моите баба и дядо решават да останат в България по няколко причини. Най-важната от тях е, че България е православна страна. Другата много важна причина е, че искат да са по-близо до родината си, тъй като се надявали,че Гражданската война скоро ще приключи и ще могат да се върнат да живеят в Русия.
- На кого сте кръстена Людмила?
- Кръстена съм на баба си Людмила, а брат ми на дядо Добри. Родът ни носи името на прадядо ни Балю, който е бил строителен предприемач в Шумен и заможен човек. Затова всичките му деца завършват образованието си в Русия, в Петербург. След това всички се връщат в България, само дядо ми Добри, както вече споменах, остава в Русия, в Москва, където работи в текстилните фабрики на тъста си.
- Съхранен ли руският език в семейството ви? Запазени ли са традициите?
Вкъщи се говореше на руски. Всяка неделя ходехме в Руската църква, а вечер у нас идваха на чай руски семейства. Баща ми свиреше на китара и балалайка, пееха се руски песни. С годините възрастните един по един си отиваха, по-младите се разпиляхме, но традициите в семейството се запазиха. На децата и внуците говоря на руски. Отговорят на български, но, при нужда, и говорят
- Какво ви свързва конкретно с църквата „Св.Пантелеймон“, известна повече като „църквата на белогвардейците“ у нас?
- Тук може да се говори много. Връзката с храма дължа на родителите си, особено на баща си, който беше водеща фигура в цялостния живот в "Св.Пантелймон". Не помня кога храмът беше затворен и в него нямаше богослужения. През 1974 г. беше възстановен църковният съвет в руската църква "Св.Николай Чудотворец". Състоеше се от 5 души и татко беше един от тях. На него и Александър Редки беше възложено да възобновят дейността на храма "Св. Пантелеймон". Г-н Редки се зае с ремонтните дейности, а татко събра малък любителски хор, възстанови нотния материал и богослужените книги. Стана четец и и ръководител на хора. Майка също пееше в хора и му помагаше в трудовете. Възстанови и сестричеството, чиято основна дейност беше да подмага финансово нуждаещи се руснаци и обгрижва болни. Майка беше винаги до него. Постепенно включиха в дейността си и мене, и брат ми. На мене най-много ми харесваше пеенето и, когато татко почина, аз го заместих като ръководител на хора.
Тук се венчаха децата ми и се кръстиха внуците ми. Чувствам храма като домашна църква
- Посещавате и до днес често службите в храма. Предавате ли вярата и любовта към Бог на следващите поколения?
- Аз и съпругът ми сме в храма всяка неделя и големите празници. С нас идва единят ни внук, който е постриган в иподякон и помага в олтара, и внучката ни. Най-големият ни внук също е иподякон и от четири години е певец и четец в храма "Свето Благовещение" в жк Дружба, където живеем.
На неделните св.Литургии се срещаме с брат ми, с когото сме много близки.
- Доколкото ми е известно вие сте и в църковното настоятелство на храма Св.Пантелеймон в столицния кв. Княжево. Как се потготвя настоятелстовото и цялата енория да посрещнат юбилея на църквата – 100 години от издигането на светата обител?
- Подготовката за юбилея започна преди две години. Благодарение на отец Димитър се боядисаха стените в храма, почти са завършени стенописите в олтара, изцяло е ремонтиран и обновен притворът. От скоро в "Св.Пантелеймон" започна да служи отец Серафим, който с презвитера си дооправиха градинката в двора на храма. Отец Димитър отпечата програмата на тържествата, като централно място заема тържественста св.Литургия на 27 юли.
Сигурно пропускам нещо, но като член на църковното настоятелство искам да благодаря на отец Димитър за огромните му усилия за благолепието на храма и да го уверя, че винаги стоим зад инициативите му.
- Какво ще пожелаете на всички енорияши, миряни, християни и посетители на храма Св.Пантелеймон в навечерието на двойния празник – 27 юли Денят на Свети Великомъченик Пантелеймон и 100 годишнината от построяването на храма?
- Ще пожелая Божията милост да е над всички нас, да укрепваме във вярата, защото само вярата в Бога ще ни помогне да живеем в тези сложни времена. Да съхраним любовта, да живеем по Божиите заповеди, както са живяли нашите предци, и да станем наследници на Царството Небесно .
Интервю на Оля Ал-Ахмед