Като всяка наука и история като наука се развива. В продължение на десетилетия и професионалните историци и любителите занимаващи се с история мислехме, че най-важният въпрос свързан с нашата ранна история е този за прабългарите, древните българи на княз, или кан, или хан Аспарух. Мислехме, че този въпрос ще даде отговор на всички останали въпроси, след като веднъж окончателно решим, колко е бил броя на така наречените прабългари, от къде са дошли те и на какъв език са говорили? Споровете по тези теми са многобройни и твърде остри и продължават от десетилетия, ако не и от столетия. Не толкова важен е и въпросът за това, колко са били така наречените славяни, заселили се на Балканите през 5-6-7 век от новата ера и дали те са били десетки или стотици хиляди или може би повече? Или може би изобщо не е имало заселване, понеже специално за българските земи археологически следи и исторически данни почти липсват?
Така и аз след повече от двадесет години занимание с ранната българска история, както вече и много други хора, разбрахме, че най-важният и ключов въпрос е този за езика на траките, на онова милионно балканско население на Балканите, което поне до времето на историка Херодот, в пети век преди новата ера, е било твърде многобройно. Или по думите на древногръцкия историк - най-многобройното население след индийското. Отговорът на въпроса за езика на траките автоматично дава отговор на най-важните въпроси в българската история, не само ранната, но и по-сетнешната.
От една страна от времето на траките имаме запазени стотици, даже хиляди думи. Това са названия на богове и царе, на хора, на планини и на реки, на градове и различни места, на предмети, на животни и растения и т.н. От друга страна писмени паметници от онова време на практика нямаме запазени. Имаме няколко по кратки надписа, като този върху златен пръстен от село Езерово, Първомайско, този върху каменна плоча от село Кьолмен, Преславско, които са от по шестдесетина букви, имаме кратки надписи, предимно на лични имена, върху стените на тракийските гробници, върху сребърни и златни съдове от тракийски съкровища, имаме кратки надписи от остров Самотраки и други места в днешна Гърция и още някои. Но я няма онази една страничка, една страничка на тракийски език, която завинаги би разрешила всички спорове по тази тема… Какво е това и как да го обясним? Изглежда е някаква национална карма! Нямам друг логичен отговор на въпроса.
Казахме, че думите от тракийско време са стотици, а честно казано, преброените от наши и чужди учени тракийски думи са над 2000… и все още няма окончателен отговор за езика на траките! Това е така, защото почти на сто процента тези думи са записани от старогръцките автори или това са думи записани с помощта на старогръцката азбука, която е от 24 букви. А останалите проценти до сто са записани от римляните или с помощта на латинската азбука, отново с 22-23 букви.
Така имаме тракийската дума „ктисти”, която е много неясна, но още в средата на 19 век, руският учен Александър Чертков казва, че това е думата „чисти”. Думата се отнася за монаси, свещеници, които живеели безбрачно, в земите на гетите – северно тракийско племе. Чертков казва, че гетският бог Залмоксис, е по-правилно да се изписва като Замолксис, защото той бил „замлъкнал”, за дълго време, както е според легендата и не говорил с никого, освен с царя и неговите приближени. Александър Чертков дава и много други примери, но действително как да изпишеш на български или старославянски думата „чисть” с помощта на гръцката азбука? Няма друг начин освен с комбинация от букви, както в случая съчетанието „кт”, равно на българо-славянското „ч”. Да припомним и смешната днешна ситуация, в която гърците поради липсата на буквата „б” пишат „мп”, която за тях се чете „б”.
Записана от различни древногръцки автори е и тракийската дума „зейра”, която нашите учени обясниха като тежко наметало, един вид ямурлук. Така пише и в официалния том първи на „История на България”, който се отнася за най-древната история на нашите земи. Само че думата „зейра” има малко общо с „ямурлук”, както личи и от самото описание на тези „зейри”. Това е всъщност думата „риза” или старославянското „рыза” - дълга до коленете дреха, която се пристягала с колан, а понякога била и извезана. Тук двете срички са разместени от старогръцките автори, вероятно поради невъзможност да произнесат словото по правилния начин. Разместени са двете срички и при думата „зелас”, която се смята, че е тракийската дума за вино. Днес някои хора дори нарекоха марки вина и винарни с имената зелас, зейлас, зеланос и т.н. Няма лошо. Само че „зелас” е тракийската дума за „лозе”, „лозница”, а не за вино. И тук двете срички са разместени от старогръцките автори, в невъзможността да ги запишат правилно, от чуждия и неясен тракийски език.
Севт е едно от най-разпространените тракийски царски имена. Тук имаме връзка с по-късните титли „севаст” или „севастократор”, като и с няколко старогръцки думи, означаващи почит, свещен страх, божествен, възвишен и т.н. Само да маркираме съчетанието „се боя” или „боя се”, без да навлизаме в детайли. Котис е също известно царско име при траките, но е правилно да ги пишем без гръцката наставка „ис” или „ес” и така се получава цар Коть! На старобългарски „коть” и староруски е „котка”! Имаме и цар Котелас, който всъщност е цар Котел! На старобългарски „котел” означава и медник, меден съд.
А какви са пък странните тракийски имена като Мукапор или Кетрипор? Те са съставени по същия начин като името Испор или Еспер, както е наречен първият владетел на българската държава Аспарух, в старобългарската книжнина. Съставната част „пор” всъщност е руското „парень” или латинското puer , което както и на други езици, е със значение момче, син. А дали например "кетри" е "четири" или нещо друго, и какво точно е "мука", е въпрос на по-задълбочени езиково изследване.
Едно от най-разпространените простонародни тракийски имена, е името Витю (Битю), но кой го казва това и кой го знае, освен езиковедите? Както и имената Горд, Велик, Золт (Жълт), Светлин, Дързък, Косина, Мирина, Нана, Батий и т.н. и т.н. Имаме и много двусъставни имена в тракийския език, който са на практика същите като по-късните двусъставни „славянски” имена като „Станимир”, „Владимир”, „Светослав” и т.н.
Така при внимателният анализ на думите, останали от тракийско време, се вижда, че почти изцяло, това са едни старославянски думи или „българо-славянски”, само че записани с помощта на старогръцката или латинската азбука. Това до голяма степен затруднява учените от последните сто и петдесет години, когато се развиват съвременните науки история, археология, лингвистика (езикознание) и други.
Така, когато разберем, че траките, тези чужди и далечни наши предшественици, която представа е до голяма степен така, благодарение на интерпретацията на нашите собствени учени, та когато разберем, че те не са толкова чужди и са говорили не на друг език, а на старославянски, старобългарски, автоматично ще разберем цялата истина за нашия произход, за нашата древна и по-нова история. Ще разберем, че милионното тракийско население никъде не е изчезнало, а си е останало тук, в тези земи и че не е нужно тук през Ранното Средновековие да дойдат милиони славяни, за да говорим ние днес език от тази езикова група. Защото същият е бил и езикът на траките. И през столетията преди и след новата ера е имало много повече движение оттук на север, а не обратното. И големи тракийски групи са отишли в днешните Чехия и Словакия, в Полша, в Украйна и Рус, а не обратното. Ако цитираме една от книгите на руския учен Александър Чертков, с когото започнахме, то самото заглавие на книгата е достатъчно показателно: „За преселението на тракийските племена на север от Дунав и по-нататък към Балтийско море и при нас в Русия”, издадена в 1851 година. Това се отнася за римско време и за походите на император Траян Римски, за когото има много запазени легенди у така наречените славяни и най-вече у нас българите.
Виждането, че древните обитатели на нашите земи, както и да ги наречем, са говорили все същия „славяно-български” език се споделя от почти всички български възрожденци от 18 и 19 век. Някой от тях като Георги Раковски, Петър Берон, Стефан Захариев, Цани Гинчев и сръбските учени и общественици Хаджич, Веркович, Милоевич защитават това виждане с такава страст „като че ли оборването на тяхното учение ще има за резултат края на южните славяни и унищожаване на народните им права.” Така казва Константин Иречек в своята (или може би не точно своята) „История на българите” от 1878 година. Но днес виждаме, че е напълно прав, а напълно прави са били и нашите възрожденски учени, да се борят по този начин и да защитават своята теза. Защото днес ситуацията се повтаря и виждаме до какви фатални последствия може да доведе неправилното разбиране на историята...