Трябва ли да се гордеем от факта, че сме българи? Разбира се! Защо да трябва да се срамуване от произхода си, от народа си, от страната си? Имаме толкова много примери за гордост, оставили отпечатъка си върху страниците на историята ни. За тях всички знаем, всички сме учили и постоянно ни се припомням. Но редом с тях съществуват и такива, които може би никога няма да получат място в дебелите книги или, за които никога няма да разберем, но те съществуват.
В днешно време много хора биха се срамували да се нарекат българи, аргументирайки се с куп примери, които най-често могат да бъдат открити в полицейските хроники и сводки. Тези хора са така съсредоточени да търсят лошото, че не забелязват добрите примери, случвайки се ежедневно около тях.
Именно такъв добър пример, повод за гордост, е в основата на следващата история, която набира все повече популярност в социалните мрежи.
Историята е на една българка, която на пръв поглед не е извършила нищо кой знае колко голямо, но примерът, който дава, е невероятен.
Ето какво разказва в социалните мрежи Ирина Негинова:
"Горда съм, че съм българка! Снощи прибирайки се към вкъщи в метрото намерих изгубен смартфон. Взех го и погледнах дали мога да звънна от него и да намеря собственика. За съжаление беше заключен с код, но по локацията на времето разбрах, че е на чужденец.
Качих се в метрото държейки го в ръце и очаквайки някой да звънне. След няколко спирки това се случи. Видях не български номер да звъни и понеже не знам добре английски се чудех как да кажа, че телефонът е в мен и искам да го върна. Вдигнах, от другата страна чух женски глас говорещ на български. Жената обясни, че продава билетчета в метрото и при нея са двама чуждестранни младежи, един от които е загубил телефона си… Казах й да им каже да ме изчакат, че се връщам да им върна телефона.
Когато се върнах видях две млади момчета чакащи с надежда… Но когато ме видяха се радваха като малки деца и не можеха да повярват, че съм върнала телефона. Предложиха ми пари, разбира се, че отказах! Бяха французи, дошли в България на почивка за няколко дни! Казаха ми на няколко езика, че ме обичат, посмяхме се, но също така с тъга споделиха, че във Франция никой не би върнал телефона!
И нека после някой да ми каже, че българите сме еди-какви си… Нека вярваме в доброто, нека правим добро всеки ден, нека има повече състрадание, независимо от расата, езиковите различия и всички извинения, които казваме, за да не сме добри! Аз вярвам в народа ни! Аз вярвам в доброто! А вие?"