Случката, защото това не е инцидент, който заслужава внимание, с журналистката Соня Култуклиева и председателя на Народното събрание Михаела Доцова е доста „травмираща“. Случката „травмира“ цялата опозиция, която намери прекрасен повод да се заяви, че съществува. Но нека видим какво всъщност се случи.
От офис на „Продължаваме промяната“ излиза председателят на Народното събрание Михаела Доцова. Има хора и журналисти, които снимат. Соня Колтуклиева я приканва да слезе и да разговаря с тях, като ѝ задава въпроса защо два пъти проваля заседание на парламента, на което трябва да бъдат обсъдени помилванията на Илияна Йотова.
След това Доцова се качва в автомобила си, а охраната тръгва към колите. Именно тогава Колтуклиева посяга към вратата на автомобила, за да я отвори. Следва реакцията на служител на НСО.
Този момент е същинският център на спора. Не защото трябва да бъде забранено на журналистите да задават въпроси, а защото трябва да се изясни къде минава границата между правото на журналистическа настойчивост и задължението на охраната да защитава охраняваното лице.
Първият въпрос е: може ли човек да отвори вратата на автомобила на председателя на Народното събрание, без охраната да реагира?
Това не е обикновена ситуация, в която журналист спира политик на улицата и му задава неудобен въпрос. Става дума за председателя на парламента — една от най-високите държавни длъжности, чиято сигурност е поверена на специализирана служба.
Колтуклиева има право да пита защо заседанията не са се състояли и да настоява за отговор. Въпросът ѝ е от обществен интерес. Но правото да задаваш въпроси не означава автоматично право да отваряш вратата на автомобил, в който се намира охранявано лице.
Тук е важно да разграничим две неща: журналистическата настойчивост и физическото приближаване до охраняван човек по начин, който може да бъде възприет като риск за сигурността му.
Вторият въпрос е какво се очаква от НСО в подобна ситуация?
Да остави вратата отворена и да изчака да разбере намеренията на човека отвън? Да предположи, че става дума единствено за журналистически въпрос, и да пренебрегне възможния риск? Или да реагира незабавно, за да възстанови контрола върху ситуацията?
Работата на охраната не е да гадае намеренията на всеки човек, който се приближава до охраняваното лице. Нейно задължение е да оценява риска и да предотвратява евентуална опасност. Ако някой посяга към вратата на автомобила, в който се намира охраняваното лице, реакцията на служителя не може да бъде оценявана, без да се отчете този контекст.
Разбира се, това не означава, че всяко действие на служител на НСО е автоматично оправдано. Ако има съмнения за превишаване на правомощията или за непропорционална употреба на сила, те трябва да бъдат проверени. Но проверката трябва да се основава на пълния запис, конкретните действия на участниците и приложимите правила, а не на политически внушения и емоционални реакции.
Представете си и обратната ситуация: човек, който няма журналистически намерения, се приближава до автомобила и отваря вратата. Охраната трябва ли да изчака, за да установи какво предстои? Именно затова сигурността не може да зависи единствено от твърденията за намеренията на човека, който предприема действието.
Третият въпрос е защо една подобна случка се превръща в толкова голям политически скандал?
Отговорът е очевиден: защото всеки се опитва да я използва в подкрепа на собствената си позиция. Едни говорят за посегателство срещу журналистиката, други защитават действията на охраната, а трети използват случая, за да атакуват институции и политически фигури.
Така конкретните факти остават на заден план, а видеозаписът се превръща в инструмент за политически внушения и присъда. Вместо да се обсъждат действията на всеки участник, започваме да раздаваме присъди според собствените си пристрастия.
Не бива да забравяме, че свободата на словото е основополагаща за демокрацията. Журналистите трябва да могат да задават неудобни въпроси, да търсят отговорност от властта и да настояват за публични отговори. Но също толкова важно е държавните служители да могат да изпълняват задълженията си, без да се страхуват, че всяка тяхна реакция ще бъде превърната в политическа атака.
Ако охраната не реагира при потенциално опасна ситуация, ще бъде обвинена, че не си е свършила работата. Ако реагира, ще бъде обвинена, че е посегнала на журналистическите права. Изходът от този парадокс не е охранителите да бездействат, а действията им да се оценяват според правилата, конкретните обстоятелства и пропорционалността на реакцията.
В крайна сметка въпросът не е дали Соня Колтуклиева има право да задава въпроси на Михаела Доцова. Разбира се, че има. Въпросът е дали начинът, по който е решила да го направи, е съобразен със ситуацията и мерките за сигурност. Също така въпросът не е дали НСО трябва да бъде подложена на контрол. Разбира се, че трябва. Въпросът е дали конкретният служител е действал в рамките на правомощията си и дали реакцията му е била съразмерна.
Ако проверката установи, че служителят на НСО е действал професионално, в рамките на правомощията си и в изпълнение на задълженията си за защита на охраняваното лице, тогава той заслужава признание, а не автоматично заклеймяване.
И ако действително си е свършил работата така, както трябва, защо да не бъде награден?
Това не би било жест срещу журналистиката, а признание за професионално изпълнен дълг. Демокрацията има нужда и от свободни журналисти, и от работещи институции, и от професионална охрана. Едното не трябва да бъде противопоставяно на другото.
Затова, преди да раздаваме присъди, нека установим фактите. А ако служителят на НСО просто е направил онова, за което е обучен и на което е длъжен, тогава може би въпросът не е защо е реагирал, а защо от него се очаква да не реагира. И нека бъде награден, защото е изпълнил дълга си.