Въпросът, който така последователно присъства в българския политически и социално- икономически живот е за енергийната сигурност на страната ни. Съвсем основателно е, след приемането ни в ЕС, България да търси своето място в контекста на европейската енергийна политика.
През последните 10 години
Европа упорито се стреми да диверсифицира доставките си
на енергия и енергоносители. В контекста на стратегическото си партньорство със САЩ тя търси начин да не зависи от Русия. Да намали до минимум доставката на енергоносители от тази страна, да не допусне обвързването по какъвто и да е начин, на която и да е страна членка на ЕС с Русия и в сроителството и в изграждането на електроцентрали, тръбопроводи, ползването на технологии и др. Това, де факто, е политическата воля на управляващите Европа.
България, която консумира между 2,5 и 3 млрд куб.м газ годишно, която няма сериозна индустрия и няма стратегическа визия за развитието на енергетиката си, за Европа не може да представлява съществен интерес. Този факт не се отчита вече години наред от българските правителства и политици. Никой не си направи труда да излезе със стратегическа визия за мястото на страната в тази голяма геополитическа игра.
Колкото и да ни се иска да сме значими, ние не можем да бъдем такива.
Каквито и инициативи да приемаме те ще бъдат посрещнати винаги с „учтивост”. Защо- защото логиката е такава. При обща годишна консумация на газ от Европа- над 600 млрд. куб.м газ годишно (около 20% от световната годишна консумация), къде е България? Голямата грешка, според мен, е в липсата на истинско стратегическо мислене в нашата страна, за разлика от съседните ни държави. Защото действията, които сега се предприемат, а и преди години, по енергийните проблеми са конюнктурни и политически и корпоративно. Те защитават интересите на тези, които диктуват енергийния бизнес у нас. И това е много добре известно на всички специализирани институции и служби на другите държави.
Българското правителство, след като „Южен поток” стана „Турски поток”, показва, че осъзнава някои от големите грешки, които са допуснати, но отново подчертавам, че липсата на сратегия ще бъде пагубна.
Ние няма да бъдем допуснати до „голямата игра”, защото това, на което години наред разчитахме - геостратегическото положение, сега ни показаха, че е просто един мит. Съвременните технологии доказват, че можем да бъдем заобиколени и пренебрагнати (това не се отнася само за енергетиката). Кой трябва да бъде водещият акцент в нашата политика? Водещото трябва да бъде не преминаването на тръбопроводи през страната, а увеличаване на консумацията на газ от България (т.е. строителството и изграждането на индустриални мощности). С такава политика ние можем да имаме място в „голямата игра”. А това значи- влизащият газ в България, чрез интерколекторните връзки, които искаме да изградим, да отива за формирането на БВП.
Това не е лесна задача, но не е невъзможна.
Защо в България не се построи голяма газова електроцентрала или завод за торове, като стратегически европейски поректи? От екологична гледна точка, това са най-чистите производстства. А и други идеи могат да се родят, българинът е достатъчно предприемчив.
Поводът да повторя всички мои разсъждения до тук е посещението на президентът на Азербайджан г-н Илхам Алиев в нашата страна, както и последвалите изявления за водените разговори на най-високо равнище.
Няма да скрия голямото си опасение, че България няма кадрови ресурс, който достатъчно ефективно да партнира на Азербайджан по заявените инициативи.
В същото време се прави крачка в правилна посока, но няма стратегическа визия за къде. Защото имаме неадекватна политическа система и институции и всеки, който има властта да управлява, зачертава предшествениците си.
Основните фактори са политиката на САЩ, европейската политика, интересите на Русия, интересите на Турция, интересите на големите потребители и някъде в дъното, може би, и България, поради вече споменатите причини. Мястото ни се определя от това, че сме непредсказуем, непоследователен и некомпетентен, за съжаление, „партньор”.
Ще си позволя да припомня някои от основните факти от проекта „Набуко”.
Проектът предвиждаше да тръгва от Източна Турция през България, Румъния и Унгария и да пълни огромното газохранилище Баумгартен в Австрия. Захранването му следваше да се реализира с газ основно от Иран, както и с газ от Туркмения (транзит през иранска територия), Азербайджан и евентуално Северен (кюрдски) Ирак, а капацитетът му трябваше да е 32 млрд. куб.м газ годишно, с опция за бързо „ъпгрейдване” до двойно по-големи обеми (60-65 млрд.).
По политически причини (санкциите срещу Иран, респективно липса на възможност за туркменски доставки) през 2012 г.
„Набуко” беше преформатиран в „Набуко – Запад”,
като се предвиждаше да започне от турската западна граница и да премине през България, Румъния, Унгария и да достига Баумгартен в Австрия. Очакваше се основно да се захранва с азербайджанска газ, а капацитетът му да е в началото 10 млрд, с опция да достигне бързо до 20, дори 23 млрд. След като Баку предпочете Трансадриатически газопровод (ТАП), „Набуко” бе обявен през 2013 г. за „приключил”. Не без значение за неговото приключване беше и актулният тогава проект „Южен поток”, който реално беше конкурентен и поне на теория беше и по – добре финансово осигурен.
Съживяването на „Набуко” принципно е възможно, но не за сметка на азербайджански газ – ако не суспендира договорът за ТАП, което на този етап е малко вероятно, може би чак през 2023-2025 г., когато Азербайджан ще е в състояние да добива необходимите количества от около 8-10 млрд., за да захранва „Набуко”.
Има опция „Набуко” да се съживи за сметка на руски газ от „Турски поток”,
след като „Южен поток” също „приключи”. Това обаче, отново е свързано със съответните проблеми, които ще се предопределят от политико-икономическите отношения на Москва с Брюксел и Вашингтон и не без Турция. Защото към днешна дата сключените договори за износ и транзит на газ от Азербайджан по т.нар. Южен газов коридор показват следната ситуация:
В края на 2018 г. следва да започнат първите доставки на газ от разработваното сега голямо находище „Шах Дениз 2”. При достигане на плановия капацитет (вероятно през 2019- 2020) до Турция ще се доставят 16 млрд. куб.м годишно, от които 6 са за турска консумация, а 10 минават транзит по т.нар. Трансанадолски газопровод (ТАНАП), достигат Гърция и оттам по т.нар. Трансадриатически газопровод (ТАП), продължават на запад през Албания и по дъното на Адриатическо море достигат Източна Италия.
България може да се надява да получи известни количества газ от ТАП,
в случай, че вече имаме изграден интерконектор с Гърция. Има възможност азербайджански газ да получим и по-рано, в случай, че изградим интерконектор с Турция.
През 2020 – 2021 г. ще започнат доставки от други големи азербайджански находища в „Каспия – Умут”, „Абшерон” и др., които активно се разработват в момента. При това развитие, през 2022 най- вероятно, ще се стигне до започване на т.нар. „ъпгрейдване” на ТАНАП, което ще удвои капацитета му, т.е. на западната турски граница ще достигат над 10 млрд. (капацитета на ТАП). В този период ще е необходимо да се постигне договореност за трасето на транзит на тези количества. Естествен път е България, но до тогава следва да има интерконектор с Турция.
Както виждате
Азербайджан е един от основните партньори на ЕС,
има производство, има професионалисти и най-важното има далновидна и последователна политика и възможности да я отстоява. Това ги прави желан партньор и фактор за решаването на глобалните енергийни проблеми. В същото време българските политически фактори не бива да пропускат и един основен въпрос - Азербайджан е в състояние на война с Армения. Русия има военна база на арменска територия(над 15 000 военнослужещи). Азербайджан се стреми да има свое „лоби” в ЕС и страните членки. Армения има изключително мощно „лоби” в Конгреса и Сената на САЩ. И в тази връзка, трябва да се има предвид, че едва ли САЩ и Русия, а и Турция, няма да имат свое собствено мнение по достигането на азербайджанския газ до Европа.
В тази сложна обстановка,
на изпитание е поставена цялостната политика на българската държава.
Според мен, без алтернатива е осигуряването на икономически ръст и заетост в България, както и провеждането на последователна прагматична външна политика. Те ще дадат на страната ни шанс да бъде, не само част от европейските енергийни проекти, но и да осигурят бъдеще на българите.