Електричката спря почти елегантно и от ръждивата й утроба бавно се измъкна Трънчо Дудев. Пълен мъж, прехвърлил шейсетте. Навън още цареше мрак. Гарата на общинския център бе пуста. На пейка в чакалнята безгрижно хъркаше полугол клошар. Трънчо се огледа. Повдигна панталоните си, настани кремавата риза в тях и пое уверено по перона.
„Значи, имаме три задачи“– каза си той. - Първо, снимаме се. После вадиме свидетелство за съдимост. И накрая, отиваме в партията и ги давам нещата на началника. Задачите на Трънчо бяха прости и ясни. Снимката и документът му бяха необходими, за да се регистрира като кандидат-депутат в Н-ския многомандатен избирателен район. Същия изтичаше крайният срок. Трънчо не беше съвсем наясно какво ще прави, ако го изберат, даже изобщо, но му стана драго, когато му предложиха. Така и така обичаше да се разпорежда. В селото се ползваше с огромен авторитет, още от времето на текезесето. Децата му се бяха устроили в столицата. Стопанката - грижовна. Семейство – бонбон. Предългото и неразбираемо име на коалицията, която го издигаше, ту се появяваше в съзнанието му, ту тревожно изчезваше. Имаше и една заръка от жена му. Думите на леля Донка удряха махмурлийската му глава като черпак тенджера – „Не пий нищо, да не се изложиш. Само чай. И се връщай бързо, да правиш покрива на кочината“.
Всички заведения на гарата още бяха затворени. Фотото щеше да отвори чак след три часа. Съдът – също.
Повелята на съпругата Трънчо бе поругал частично още в електричката. Там попадна на Данчо Козела – бивш колега, който сега пазеше някакъв цех и се връщаше от нощна смяна. Пиха по към сто грама за пет спирки. Трънчо щедро похвали ракията и с половин уста обясни, къде отива.
„И ти откачи на стари години…“, махна с ръка Козела и слезе на спирката преди общинския център.
Някаква метална врата се разтвори тежко и Трънчо забърза натам. Отваряше скара-бирата. Съдържателят точно бе заредил кюмбето и вече хвърляше първите кебапчета на скарата. Трънчо поръча чай. От неудобство обеща да вземе и кебапчета, като станат.
-Да вкараме едно коняче в чайчето, още е хладно сутрин? – предложи с търговска загриженост съдържателят, докато бършеше масата на госта.
-Ми…то…- зачуди се Трънчо и след миг в гранулираната му напитка се вляха сто грама.
Минаха два часа, а коняците неусетно станаха три. Кръчмарят бе включил стар лампов телевизор. Трънчо втренчено гледаше повторение на предизборен диспут. Не разбираше нищо, а и звукът бе лош. Спеше му се. Погледна часовника над шубера. Имаше още цял час до задачите. „Снимката, съдебното, началника…“, преговори задачите той. Взе въздух на прага на заведението и се върна на масата. Беше гладен. Поръча четири кебапчета.
-Вземи си газиран пелин – чу се глас зад него. –Само тука го има. Трънчо се обърна, фокусира бавно, но все пак разпозна Вълчо Москвича. Стар приятел от село. Правеха си услуги от време на време. Последно скопиха нереза на Москвича. Беше трудна работа. Изпуснаха животното и то побесняло събори външната тоалетна. Добре, че тогава Софрони, ветеринарят, го приспа със стреличка, та притихна до дървата на баба Лефтера.
-А…не…имам работа – изфъфли Трънчо. Аверът му обаче бе непоколебим.
-Павка, сипи му един пелин от мене. Грехота е тия кебапчета да ги лапа на сухо – разпореди червендалестият Москвич.
Пред Трънчо кацна огромна бирена халба, пълна догоре с леден бял пелин. Караха го чак от Долна баня. Газировката съскаше обезоръжаващо.
-Абе, човек…Защо бе…Задачи гоня…- почти простена Трънчо и надигна чашата. Изпи на един дъх половината и замези лакомо.
-Викни ми и ти едно питие и да те водя на едно место – заговорчнически прошепна Москвича. Той неусетно се бе преместил на неговата маса.
-Къде…задачи си имам...
-Пазарен ден е. Един циганин кара бурета от Врачеш. Затова съм дошъл вчера още. Спах при дъщерята – обясни Москвича и се оригна като крастав жабок.
Пиха бързо по още една халба пелин. Платиха след ритуалния приятелски спор и бавно излязоха. Пазарният ден бе в разгара си. Двамата едва си пробиваха път през плъзналата край сергиите тълпа. Човешкото море бе толкова гъсто, че добре почерпените другари дори не можеха да залитнат. С триста зора стигнаха до онзи с буретата. Едно от тях бе пълно с червено вино и предприемчивият бъчвар продаваше чашката по левче. Удариха по една бърза, докато оглеждаха буретата. Харесаха си две двайсет литрови. Онзи свали цената на осемдесет. Платиха и доволният бъчвар им наля още. Незабелязано наряза тънка сланина.
-Екстра е! – в хор отбелязаха Трънчо и Москвича в пластмасова наздравица.
Изведнъж кандидатът се сепна. Ами фотото?! А съда?! Приятелите се затътриха към ателието с буретата на рамо. На вратата ги ядоса бележката – „Излизам за пет минути“. Изпсуваха в хор, седнаха на буретата си и зачакаха. Мина около половин час. Никой не се връщаше, а наближаваше обяд. Виното на циганина бе остъргало стомасите им и решиха да се върнат в заведението на гарата.
-Хапваме и пак отиваме да те снимат – определи програмата Москвича.
Трънчо не възрази. Подранилата пролет изненадващо бе дарило градчето с юнска температура и можеха да сменят питието. Влязоха в кръчмата точно за обедните новини. Курдисаха буретата край столовете си и поръчаха шкембе с мастика. Заведението бе пълно с търговци и зяпачи от пазара. Услади им се и поръчаха още. Павел застройваше чорбата с кисело мляко, а мастиката им отвори още апетит.
-Абе, ние сега ще обядваме ли или ще се лигавиме?! -запита гръмогласно Москвича и извика кръчмаря.
-Дай ни тука по една мешана скара и нещо студено за преглъщане. Тоя тука депутат ли ще става или…
-На четири лева литъра мога да предложа мискет – изрецитира Павел.
-Давай! – ревнаха в хор пияните приятели.
Минаваше три следобед. Трънчо и Москвича спяха на масата. Нещо се разпищя на мръсната покривка. Звънеше телефонът на кандидата с някаква ужасна мелодия. Внучката му Мими беше качила хит на Бионсе. Москвича се облещи, помисли за миг и прие обаждането.
-Ало, бай Трънчо, къде си? – долетя младежки глас в тревожно-делови тон.
-Не е Трънчо, но е тука…принципно…- отговори Москвича.
-Кажете му, че закъснява със снимката и свидетелството за съдимост. Чакаме го веднага. Всъщност, кой е на телефона?
-Сигурно ме знаеш, но няма значение... Ние сме в скарата на гарата. Трънчо си почива…Спи, един вид. Що не дойдеш, да се видиме…- облиза устни Москвича.
-Ужас…Стойте там, идваме веднага! – припряно-заповеднически отсече непознатият.
След двайсет минути в кръчмата влезе висок млад мъж, около 30-те, в тъмен строг костюм, очила с тънки прозрачни рамки и черни обувки с остър връх. След него влязоха две дами. По-младата беше момичето от фотото, което на обяд трябваше да се върне след пет минути. Другата жена, с излъчване на телбод, беше от съда. Москвича одобрително вдигна вежди, прицели се в младата и проследи отдолу нагоре безкрайните й крака в прилепналите дънки.
-Аферим...Павка, я на това момиче да му капнеш една…такова…- понечи да почерпи красавицата разсънващият се мъж.
-Господине, нямам честта да ви познавам, но ние имаме спешна работа – отговори сухо мъжът в тъмния костюм. Но се сепна и бързо започна да се представя с изнасилена усмивка:
-Приятно ми е. Казвам се Вениамин Богомилов и съм координатор на коалиция Общонационален конгломерат "Не на регреса“.
Презентацията свърши рязко. Трънчо бе отворил очи.
-Бай Трънчо! Браво! Сега най-важното е да се стегнеш. Дошли сме, да те снимаме за плаката. Фотографът е тука. Водя и жената от съда – за свидетелството за съдимост. Само едно щракване, удряш подписа и си хващаш шест без двайсет електричката.
Трънчо Дудев обаче се унесе отново. Богомилов приседна на свободния стол до него и сложи дългопръсти шепи пред очите си. След половин час приключваше крайният срок за регистрация, а в печатницата в областния град чакаха снимката на бай Трънчо за плаката.
В кръчмата вече нямаше други посетители. Фотографката и жената от съда стояха безмълвни до барплота. Павел се избърса и приближи Богомилов. Наведе се и заговори в ухото му. Онзи видимо се оживи.
След минута Москвича и Павел бяха иправили Трънчо до стената при шубера. Приятелят му го подпря и опита да го задържи. Трънчо клюмаше като палачинка. Бутна стар календар на „Левски“, който се свлече шумно до угасналото кюмбе. Келнерът влезе в кухнята и през шубера прихвана тумбака на Трънчо. Оставаше само кандидатът да отвори очи и момичето можеше да снима.
-Наборе, Донка звъни – кресна Москвича и удари с коляно Трънчо в слабините. Дудев се ококори и красавицата успя да направи цели три кадъра, преди онзи пак да клюмне. Оставаше подписът.
-Няма да се излагаме с фалшификации. Други да го правят – декларира поуспокоилият се координатор. -Той ще се подпише.
Настаниха го на масата и Богомилов мушна в ръката му химикал. Жената от съда извади документа. Пъхнаха го под ръката му и поставиха писеца точно на мястото за подпис. Оставаха десет минути до големия гаф.
-Наборе, Донка иде! – изкрещя Москвича и настъпи с все сила Трънчо. Кандидатът подскочи, неусетно изписа завъртулка и заби писеца в документа. Богомилов грабна хартията и хукна навън. Свечеряваше се. Москвича избърса чело и поръча две наливни бири.
Сутринта бе ясна и свежа. Трънчо Дудев ковеше покрива на кочината. Под размръзнатата дворна чешма се киснеше новото буре.
По дворната пътека се спусна внучката Мими.
-Дядо, ама ти не си умрял! – радостно извика момиченцето.
-Как ще съм умрял бе, чедо? Ето ме… - изправи се дядото.
-Ами тогава защо са ти залепили снимката на вратата? – попита Мимето.
Трънчо остави теслата и забързано излезе на тротоара. На портата бе залепен плакатът на коалицията. Огледа се леко смутен, но му стана драго.
"Дядо ти Трънчо няма да умре, Миме. Добре го запомни! Ще им покажем ние…" - тържествуваше кандидатът, докато залостваше отвътре.