След 22 години живот във Франция, през 1991 година за първи път посетих българското посолство в Париж. Запознах се с посланика, консула и пресаташето. С времето те се сменяха редовно.
Следващите поемаха щафетата относно отношенията на дипломатите с българската общност. Подбрани хора от диаспората биваха канени на "частни" концерти, прожекции на филми и приеми около "големци" дошли от София. По предложение на посланика, аз приех да участвам в три избирателни комисии. Веднъж на разговор с един от консулите, моят събеседник със знаци и гримаси ми даде да разбера да продължим разговора в близкото бистро. Веднъж излезли навън, той ми довери, че в стените има микрофони.
Друг път, някъде по коридорите срещнахме човек отговарящ за "кода". Аз, може би лекомислено, не обръщах внимание на тези дребни подробности. За мен България беше обърнала страницата на "комунизма" и беше станала част от света на свободните хора. Без да подозирам никой, започнах да организирам събирания на наши сънародници у дома, предимно "дипломати". Интересно ми беше да слушам български, да обменям мисли с хора, които приличаха на току - що прогледнали слепци. Те бяха жадни за познания, любознателни, не криеха впечатленията си, нито пестяха критиките. Беше ми забавно и приятно.
Това мое общуване с посолството в Париж, продължи около 10 години.
Един прекрасен ден получих призовка да се ява спешно в централата на френското контраразузнаване. Това беше една от най-неприятните ми срещи с представител на френската административна машина. Намръщен чиновник, вероятно с военен чин, ми заяви с леден тон:
- Кажете на вашия приятел "Х", че ако продължава, ще бъде изпъден от Франция в най-скоро време!"
Аз разбира се, не казах нищо на въпросния "приятел". Стана ми ясно, че между българските дипломати, някои работеха "под прикритие".
Всички те, без изключение, се оплакваха от ниските си заплати. Поради това не съм сигурен дали "работеха" само в полза на България или за друга страна. За всеки случай от този момент прекратих всякаква връзка с българското посолство в Париж. В София по улица Гурко, срещнах случайно "приятеля".
Вече бяхме само на "Здрасти, как си..." След този опит и някои други открития, посетих архивите на комисията по досиетата. В папките с доноси, посветени на моя милост, открих доста познати имена, но имаше и псевдоними, които останаха в мрак завинаги. Напуснах комисията с убеждението, че колкото по-далеч стои човек от "лозето на шпионите", толкова по-бодра е неговата крачка. За всеки случай си извадих документ, че нямам агентурно минало. На френски не мисля да го превеждам. Във Франция не е имало ДС.
P.S. Започнаха забележките, че в България не е имало "Комунизъм". Не е темата на статията разликата между идеалния и реалния Комунизъм! Въпреки това ще отговоря. Много лесно е днес да се твърди обратното. Четиридесет години България беше управлявана от БКП. Този, който казваше, че това не е "Комунизъм", заминаваше по тухларните и кариерите.