Зловещо, жестоко, Аушвиц: мълчанието на последните оцелели

Автор: Еми Барух

На 27 януари преди 80 години войници от Червената армия стигат до телените ограждения на един от най-зловещите концентрационни лагери, създадени от нацистите - Аущвиц-Биркенау. Там заварват хора, които не приличат на хора. Картината е стъписваща, тя е отвъд предела на човешкото въображение за скотство и жестокост.

Въпреки опитите на есесовците да прикрият следите на своите зверства, част от педантично написаните им отчети за извършеното оцеляват. Статистиката, която дава най-пълна представа за мащабите на стореното, е доклад за събраните три тона женски коси от три лагера.

"Никой няма да бъде забравен!" Дали?

През 2005 година 27 януари е обявен за международен възпоменателен ден в памет на жертвите на Холокоста. И всеки път по време на тази церемония присъстващите чуват "Никога повече!".

Тази година в мемориалния комплекс Аушвиц-Биркенау ръководители на правителствени делегации отново се събират на възпоменателна служба, но няма да има политически речи, нито официални слова от гостите. Единствените, които ще застанат пред микрофона, са малцината останали живи след нацисткия терор. "Искаме да се съсредоточим върху последните оцелели сред нас, върху тяхната история, тяхната болка, тяхната травма и техния начин да ни предложат някои трудни морални задължения за настоящето". Думите са на Пьотър Цивински - директор на музея Аушвиц-Биркенау.

Всички сме запознати с планините от обувки, систематичното сортиране на предмети - куфари, раници, очила, чанти, бельо, палта, шапки… Последният багаж на стотици хиляди хора, слезли на последната гара в своя земен път.

Хората не са мислили за бъдещето, може би не са мислили и за миналото. Някакъв инстинкт за оцеляване ги е ръководил в географията на единствената реалност на тогавашното.

Едва когато войната свършила, едва когато телените огради останали зад гърбовете им, някакво бъдеще е започнало да прозира в полубудното им съзнание. За да направят крачка към него, е трябвало да прекрачат камарите обувки, коси, куфари, чанти… И тогава са си обещали, че никой няма да бъде забравен и нищо няма да бъде забравено. Дали?

Нима не е брутално, че зад гърба на Херберт Кикъл, който нарича себе си "канцлер на народа", наднича сянката на знаменития австрийски нацист Антон Райнталер, основал австрийската Партия на свободата. Нима не е шокиращо, че преди няколко дни най-богатият човек на планетата Илон Мъск взриви социалните мрежи с подобие на нацистки поздрав?

Миналата година в навечерието на Международния ден в памет на жертвите на Холокоста председателката на ЕК Урсула фон дер Лайен каза: "Безпрецедентният скок на антисемитските прояви, които наблюдаваме в цяла Европа, ни напомня за най-мрачните мигове на нашата история".

80-ата годишнина от освобождаването на Аушвиц се случва в обстановка на все по-широко разпространение на човеконенавистни платформи в света - расизъм, ксенофобия, антисемитизъм. Днес крайнодесни, популистки и национал-консервативни партии имат решаващ глас в седем страни членки на ЕС.

И вероятно за първи път в следвоенния период паметта на оцелелите и техните разкази за преживяното започват да избледняват и престават да бъдат морален ориентир за нашата цивилизация. Ще остане ли Аушвиц символ на най-голямото падение, до което са стигали образовани хора? Или ще продължи да съществува като един от топосите на историята през най-кървавия век, към който протоколно се обръща светът само на 27 януари?

Популистката политика и речта на омразата в социалните медии представляват огромна заплаха за съвременните общества.

Латентният антисемитизъм в България

В България броят на случаите на антисемитски прояви не само се увеличава, но и буквално експлодира след 7 октомври 2023 година. Причините за това съвсем не се изчерпват с един от най-сложните конфликти в съвремието - войната в Близкия Изток, чиято драматична ескалация започна на 7 октомври 2023 година и доведе до кървава баня и хиляди невинни жертви и от едната, и от другата страна.

Латентният антисемитизъм е факт, чието присъствие констатираме в надписи по улични фасади, в телевизионни коментари, в негационистката селекция на някои издателства, а понякога и в часовете по история. Това се случва в страна, която не е работила нито върху паметта на фашизма, нито върху тази на комунизма и която се е скрила зад национален мит, удобен за всички политически режими. Този мит беляза възпоменателните чествания по повод 80-ата годишнина от спасението на българските евреи. От президента Румен Радев, от държавни институции и от услужливи изследователи бяха разпространявани полуистини за реални и мними спасители и агресивно бяха отхвърляни всички призиви да се намерят точните думи, с които да се говори за депортираните от българската армия евреи от Беломорието, Тракия и Пирот. Което френската историчка Надеж Рагару сполучливо обобщава с думите "Холокостът е в Европа, а в България е Спасението".

И това не е просто въпрос на прикриване и премълчаване, а перфидна и ефективна форма на смущаваща интерпретация и подмяна на фактите. Едно от най-възмутителните доказателства е символната реабилитация на легионери и военнопрестъпници. На мемориала на жертвите на комунизма в България, разположен до НДК, има изписани не само мъченици на комунистическите репресии, но и имена на фашисти и палачи. Сред тях е един от най-отявлените антисемитски политици в България Александър Белев - ръководителят на Комисарството по еврейските въпроси, човекът, чийто подпис стои под споразумението за "окончателното решаване на еврейския въпрос" в България. И понеже е ден на възпоменание да си зададем въпроса - това, че си бил палач прави ли те мъченик и жертва?

На 27 януари в мемориалния комплекс Аушвиц-Биркенау малцината оцелели ще застанат отново под надписа "Работата те прави свободен". Питам се дали си дават сметка, че почти всичко е вече забравено?