В събитията в САЩ и отзвука им в Европа и света безспорно прозира борбата на привържениците на статуквото и дълбоката държава срещу противниците на неолибералния модел и желаещите да преформатират сегашния световен ред. Планирането и организирането на голяма част от протестите, особено извън САЩ, е очевидно и измества твърдението за тяхната «спонтанност», макар че не се разясняват причините и действителните цели. От тези факти произтичат няколко може би реторични въпроса като: Възможни ли са расови вълнения в Европа? Отива ли си неолибералният модел или отново ще оцелее, както след кризата през 2008 г.?
Използваната в САЩ схема не се свежда само до плановете да не се допусне Доналд Тръмп да спечели предстоящите през ноември 2020 г. президентски избори. Макар че затова свидетелстват използваните от фондацията на Обама снимки на криминално проявената жертва Джордж Флойт, които се появиха още в периода от 19. 02. 2019 г. до 29.10.2019 г. и отново като мотив на 15 май 2020 г., една седмица преди убийството в Минеаполис. Очевидното подкопаване на устоите на държавата и придаване на антирасистки характер на протестите, особено във формите, които се пренасят в Европа, напомнят много на елементи от Глобалния пакт за миграцията с неговите 23 „цели”, който не бе приет от всички страни, именно защото трасира пътя към един свят със смесено население и прогресивно намаляване ролята на държавата. Пактът е намеса на ООН /която впрочем не бе единодушна по текста/, в суверенитета на страните–членки и правото на самоопределяне на хората. Освен превръщането на миграцията в генерално човешко право и размиване на разликата между бежанци и мигранти, Глобалният пакт постави изисквания към страните относно устройването, финансовата подкрепа, отношението към всеки, който е пожелал да влезе в съответната държава–членка на ООН. Юридическата служба към Европейската комисия разработи план, чрез който на приетия Глобален пакт за миграция на ООН да се даде правно –задължителен характер и за онези страни–членки на ЕС, които не приеха пакта. Проучването на общественото мнение от друга страна показва, че хората не желаят никакви или по–малко мигранти: в Гърция– 82%, в Унгария– 72%, в Италия– 71%, в Германия– 58%. Още тогава експерти предупреждаваха и например германският генерал Герд Шулце–Ронхоф след задълбочен анализ стигна до извода, че „ако развитите държави в Централна и Западна Европа приемат постоянно растящото африканско население, то те в рамките на 2 поколения ще се превърнат в бедни територии с рухнали и загубени социални и правови системи.”
В тази връзка се оказва, че представите ни за „успешен” мултикултурализъм в САЩ са много далеч от действителността, както и проповядваният в Западна Европа процес на интеграция категорично се провали. В страни като Полша,Чехия и Унгария има известен стремеж към запазване на относително хомогенен състав на населението. Но от началото на 2018 г. в други европейски страни като например в Германия значително се увеличи броят на бежанците и потърсилите убежище от Африка. Многодетните семейства допринасят за нарастване на това население през годините. Във Франция този процес исторически започва много по–рано. Същевременно не може да отречем, че сред представителите от този континент има естествен „солидаризиращ ефект”, който предполага, че конфликтните ситуации и в Европа ще нарастват, както в САЩ. Те пък от своя страна ще предизвикват все повече реакции на крайно десни и расистки среди, които са видими още днес. На 07 юни в Котбус, Германия, двама мъже от арабски произход нападнаха 27–годишен немец. На 19 февруари в Ханау бяха убити 19 души. Крайно десни елементи пък издевателстват над чужди граждани, нападат и подпалват общежития с чужденци. Във връзка с пандемията „Ковид–19” възникнаха протести, например в Гьотинген, защото поради недисциплинираността на настанените в общежития чужденци, пламна отново заразата, заради което властите върнаха ограничителните мерки за целия град.
Правителството от своя страна следва препоръките на Глобалния пакт за миграция и взе решение за затваряне на всички лагери и общежития и осигуряване на жилища за всички потърсили убежище. Внесено бе предложение от три политически партии за въвеждане в основния закон на понятието „етнически произход”, вместо „раса”.
Зачестилите насилие и расизъм в Европа умело се използват за организиране на протести, по примера на тези в САЩ, въпреки че поводът там беше доста различен. На 06 юни в Хамбург протестираха 14 000 под мотото „Не на расизма–заедно сме силни”. Стигна се до сблъсъци и възпламеняване на пиротехнически средства. Смесицата от искания, свеждащи се до лозунги от рода на „Заплашва ли те черния ми цвят?” конструира идентичност на африкано–германци и внушава косвено расизъм от страна на „белите” в противовес на препоръките на ООН от Глобалния пакт за миграция. Пред Генералното консулство на САЩ пък протестираха 4 500 души срещу расизма и полицейското насилие.
Подобни малки протести в България направиха опит да „защитят” незнайно защо ромското малцинство и не бяха разпознати своевременно като целенасочени и вредни, неоснователни и подлежащи на осъждане. Такива инициативи по–скоро биха наляли масло в огъня, предвид на недоволството на българското население от поведението на това малцинство, въпреки гласуваното му доверие и използването му от управляващите за манипулации по време на избори.
Отговорът на въпроса, а възможни ли са „расови вълнения” и в Европа е категорично „Да” поради неизбежната тенденция към размиване на състава на християнското население с мигранти от Близкия Изток и Африка, които до 2070 г. ще бъдат мнозинство в някои европейски страни. Мигрантският потенциал е огромен вследствие на демографски, икономически, климатични и други причини: само населението на Нигерия до 2070 г. ще е равно на населението на ЕС, а това на Субсахарска Африка до 2050 г. ще скочи от 1,1 млрд на 2,2 млрд. Не случайно дори турският президент Ердоган по време на последната си предизборна кампания съветваше сънародниците си в Европа: „Не се интегрирайте, а влизайте в управлението, защото Европа скоро ще е ваша.” Множат се партиите на етническа основа. Възникват нови движения за граждански права. Един от проблемите обаче е, че както в САЩ, така и в Европа липсват харизматични личности, които да ги оглавят.
Тъй като всичко казано дотук се свежда до защитаване или промяна на една погрешна нелиберална политика, е добре да видим, с какви аргументи става това. В България бе изтъкван един единствен аргумент: Кризата с пандемията „Ковид–19” показа, че една силна и добре функционираща държава е незаменима. Това е вярно, но тук се пропуска, че кризата в здравеопазването и очертаващият се икономически срив , които показват, че неолибералното управление не е в състояние да изпълни основните функции на правителствената дейност, да защити живота и основите на човешкото съществуване.
В България превърнахме здравето в стока. В Германия стремежът към печалба доведе до затварянето на 20 болници годишно и съответно броят на леглата от 665 000 през 1991 г. до под 500 000 през 2015 г.. Други страни съкратиха значително повече интензивни легла и затова бяха ударени много по–силно от „Ковид–19”. Великобритания разполагаше само с 4 100 интензивни легла, Испания с 4 400, Италия с 5000. Германия обаче, поради забавяне на процеса разполагаше с 28 000 интензивни легла и това се оказа решаващо. Това са опасните последствия от една неолиберална икономическа политика. От много години се наложи политика на строги икономии и предоставяне печалби на частния сектор. В Германия фондацията „Бертелсман” твърдеше в свое изследване, че по–добро лечение на болните може да се постигне с 50% по–малък брой болници и клиники. Една неолиберална здравна система може и да е ефикасна , но за кризи се оказа животоопасна, дори катастрофална. Горчивата поука от „Ковид–19” е: комерсиализацията на здравната система беше и е погрешно решение.
Втори аргумент трябва да потърсим във факта, че фармацевтичният сектор в Европа поради липса на финансов интерес отхвърли много важни предложения, които щяха да са от голяма полза в кризата. Преди 2 години фармацевтичната индустрия провали предложение на ЕС за изследователски проект, който бе стигнал до ниво тестване на ваксина върху човек в случай на пандемия от познатия вече коронавирус SARS. От 20–те най–големи фармацевтични компании в света, само 4 имат специални изследователски екипи за създаване на ваксина. Нещата се свеждат до това, че «съвременната система за изследователска работа е жертва на едно неизлечимо противоречие между приоритетите на науката за здравето и науката за печалбата», както отбелязва професорът по политикономика и международно развитие Alfredo Saad-Filho от Лондонския King’s College.
Друг важен момент, който се пропуска в аргументацията е, че добре функциониращата социална държава разкрива своите преимущества именно в ситуация на криза. Ако системата за сигурност през годините бива орязвана и подценявана, това задължително се превръща в една от причините във всяка криза. А статистиките показват, че и при икономическа криза намалява средната продължителност на живота, увеличава се броят на самоубийствата и т.н.
Неолиберален феномен безспорно е неравенството, което в условията на криза като «Ковид–19» показа, че по–бедните страни бяха ударени по–силно. Но докато и в САЩ само за десетина седмици безработните се увеличиха до 40 млн, милиардерите се радваха на увеличение на печалбите си с 16,5%. Зад тези проценти обаче се крият десетки и стотици милиарди /основателят на Amazon и CEO Jeff Bezoz – за 2 месеца увеличи състоянието си с почти 30 % до 147,6 млрд дол.; Mark Zukerberg увеличи своето с 25 млрд дол.; Бил Гейтс – «само» с 15,5 млрд. дол. и т.н./
В България най–ясно се видя използването на инструменти, различни от тези на една социална държава. А би трябвало да се противодейства на социалното разделение, а не да се реагира конюнктурно. Така например по–добре щеше да бъде да се увеличат пенсиите и ниските заплати. Такива държави обикновено пренебрегват възможностите за държавно инвестиране в инфраструктурата, създаване на нови работни места, с което държавата да стане по–социална и да се ограничи експанзивното увеличаване на неравенствата. България е страната с най–големи неравенства в ЕС. Коефициентът на Джини за 2019 г. е 40,8, при средно 30,9 за ЕС. Разликата между 20–те процента най–бедни и 20–те процента най богати в България е 8,1 пъти.
Доклад на Центъра за наблюдение на неравенствата във Франция изчисли нови граници на приходите, според които може да се определи, кой се счита за богат или беден. Ако получаваш месечно над 3470 евро /след удържани данъци и социални разходи/, си в групата на богатите. При семейство с две деца над 14 г. тази граница вече е 7.287 евро. Границата за бедност в доклада се поставя по–ниско от средната в Европа, която е 1.026 евро месечно и се определя на 867 евро. Във Франция бедните са 8% от население от 67 млн. За сравнение, в България делът на населението в тежко материално положение е 19,9% при средно за ЕС 5,6%.
Затова, когато защитаваме или отхвърляме неолибералния модел, следва да имаме предвид и горните четири аргумента. А те ясно показват, че той не осигурява основни човешки потребности и права. На всичко отгоре, все повече се задълбочава една отличителна черта на неолибералите: който не е съгласен с нас е против нас, тоест враг. Подготвяните в България промени в Закона за радиото и телевизията, които трябва да дадат право на СЕМ да определя кои сайтове са правоверни и кои не, крият опасни за демокрацията и присъщи повече на авторитарни режими методи, като тези в Турция, за елиминиране на алтернативните мнения, оценки и предложения.
На национално ниво всяка държава ще трябва да извърви дълъг път за преодоляване на метастазите от досегашните модели. Това ще е като прочистване на кръвоносните съдове в човешкото тяло. В някои страни започнаха с успешното прогонване на мрежите от неправителствени организации, финансирани отвън и работещи под различни маски, но фактически срещу съответния национален интерес, подменящи националните традиции, образованието, историята, налагащи чужди и неприемливи норми и ценности. Паралелно с протичането на тези процеси, изключително важна ще е промяната в средата за сигурност в региона, в който се намираме, защото вече се предлага създаване не федерации, размяна на зони за влияние, апетити към ресурси.
В глобален план дори и да не бъде преизбран Доналд Тръмп за президент, назрелите промени ще се случат в една или друга степен, защото практиката показва, че светът не може повече да се развива успешно по досегашния начин. Проблемите очевидно ще се сведат до възможностите на международните играчи и амбициите им, което ще предопредели срокът на преход и формиране на нов световен ред, вероятно в рамките на 8 –12 години. Неизбежно ще се разделим с порочните неолиберални политики, но на глобално ниво важна ще остане способността за решаване на проблемите, изискващи колективни действия срещу общите заплахи като миграцията, климатичните промени, войните и пандемиите.