Западът изостави Армения - християнска демокрация в регион, доминиран от ислямисти и диктатори - и сега тя трябва сама да се грижи за себе си. Съседният Азербайджан иска да получи контрол над Нагорни Карабах и макар формално от 1994 г. да съществува режим на прекратяване на огъня - на езика на дипломацията той се нарича „замразен конфликт“ - изминалите 30 години от сключването му бяха по-скоро тридесетгодишна война, пише британското издание The Spectator, цитирано от Агенция "Фокус".
През това време най-малко 3500 души загинаха при гранични схватки и двете страни организираха артилерийски обстрел, снайперски атаки и изпращаха своите отряди от командоси през фронтовата линия. По време на обострянето, започнало в края на септември, са загинали над 1200 души. В понеделник вечерта, 9 ноември, когато азербайджанските войски превзеха стратегически важния град Шуша в Нагорни Карабах, страните се договориха за прекратяване на огъня. Но по-голямата част от арменците не харесаха условията на това споразумение. Мнозина излязоха на протест срещу него и като цяло арменците не се отпускат и са готови да продължат войната.
За 150-те хиляди жители на Нагорни Карабах състоянието на готовност за война е нещо познато. Столицата на региона Степанакерт, която е била построена през съветската епоха, има много графити и паметници, празнуващи победите в този конфликт. Добре функциониращата система против въздушни нападения позволява на жителите да бъдат предупредени навреме за опасността, за да могат да се скрият в своите бомбоубежища. Всеки в Нагорни Карабах, или има роднини, които вече служат на фронтовата линия, или самите те доброволно ще отидат на фронта..
За арменците Нагорни Карабах е нещо свещено. В края на септември, когато отново започнаха пълномащабни военни действия, още в първия ден около 10 хиляди арменци доброволно грабнаха оръжие. Междувременно представители на арменската диаспора от около 11 милиона - предимно потомци на избягалите от Османската империя арменци по време на Първата световна война - започнаха да изпращат пари и да организират хуманитарна помощ. Дори Ким Кардашиян излезе в подкрепа на Нагорни Карабах, демонстрирайки позицията си на 67 милиона свои последователи.
Арменците, включително Ким Кардашиян, са убедени, че Нагорни Карабах винаги е бил арменски и че е станал част от Азербайджан само в резултат на машинациите на Сталин. Арменците, които се бориха до смърт в началото на 90-те години, за да осигурят отцепването на Нагорни Карабах, твърдят, че са много по-подготвени за ожесточена борба от азербайджанците. „Азербайджан се бори само за територии, а ние се борим за родината си“ - това е мантрата, популярна сред арменците.
Въпреки това, последните шест седмици военни действия показаха, че само със смелост няма да се стигне далеч. Днес богатият на петрол Азербайджан разполага с по-модерни оръжия, включително безпилотни летателни апарати, способни да удрят някога непревземаеми артилерийски позиции в планините на Нагорни Карабах. Авторитарният президент на Азербайджан Илхам Алиев се радва на подкрепата на турския президент Реджеп Ердоган, който вижда Азербайджан като част от голямата тюркска империя. „Защо християнските страни не се притекоха на помощ?“ – се питат арменците.
Ердоган е обвиняван, че тайно оказва военна подкрепа на Алиев, включително се твърди, че му е изпратил закалени в битки сирийски наемници, които са поели функциите на ударни части. Не е изненадващо, че Армения смята, че е трябвало да получи по-видима подкрепа от Запада, а не само писания от Ким Кардашиян. Русия, традиционният съюзник на Армения, досега само е помогнала за договаряне на две примирия, които и двете страни бързо нарушаваха. Сега обаче не е ясно колко добър съюзник може да бъде Путин за Армения. Преди две години в тази страна се проведе успешна „цветна революция“, в резултат на която Никол Пашинян стана министър-председател на страната. Неговото правителство предприе закъснели демократични реформи, в резултат на които някои членове на арменската диаспора се завърнаха в родината си, убедени, че страната най-накрая има бъдеще. Разбира се, всичко това сега е в опасност.
Това крайно непопулярно мирно споразумение се оказа катастрофа за Пашинян, който всеки момент може да бъде свален. Алиев с радост нарече тази сделка "капитулация", защото Азербайджан ще получи контрол над Шуша, както и над някои други заграбени райони на Нагорни Карабах.
Никой обаче не може разумно да обвини Алиев в незаконното завземане на територии, тъй като формално Нагорни Карабах все още е част от териториите на Азербайджан. Според Алиев той иска отново да засели азербайджанците на тази земя, които са били принудени да избягат оттам по време на конфликта от 1988-1994 г., и да възстанови контрола на Азербайджан върху своята територия.
Алиев обеща, че етническите арменци, които живеят там, няма да бъдат ощетени. Неговите съветници твърдят, че животът под контрола на Азербайджан ще бъде по-добър от живота в малко незаконно държавно образувание, което никога не е било признато от международната общност. След три десетилетия на „бавен конфликт“ и шест седмици жестоки боеве шансовете за междуетническа хармония в Нагорни Карабах са изключително малки.
Арменците все още си спомнят случая с лейтенант Рамил Сафаров, азербайджански офицер, който намушка и уби заспалия си арменски колега с брадва, с когото се е обучавал по програмата на НАТО „Партньорство за мир“ през 2004 г. По-късно Алиев го помилва и днес много азербайджанци смятат Сафаров за национален герой. Според арменците, ако случаят със Сафаров говори за нещо, това означава, че на обещанията на Алиев не трябва да се вярва.