Франция стигна до задънена улица при изтеглянето на войските, които се бият в Сахел срещу терористите на "Ислямска държава", но президентът Еманюел Макрон трябва да преразгледа стратегията за ролята на своята нация в региона и да стане ясно каква е ползата за френския народ. Докато Еманюел Макрон задържа - засега - плановете за изтегляне на своите 5100 военнослужещи от битките срещу джихадистите в Сахел, той трябва да има смелостта да признае пред себе си и пред обществото, че Франция е направила всичко възможно в Западна Африка и в този регион.
Време е за прибиране у дома.
Защото твърдението му, че тази жестока, продължителна борба „привлича интереса на нарастващ брой държави, особено в Източна и Южна Европа“, просто не звучи вярно. На фона на отказа на Германия да изпрати допълнителна помощ, Съединените щати, които не желаят да играят каквато и да е роля и европейската помощ, обхващаща само около 500 военни служители, както и групата от пет държави от Сахел (G5) - Буркина Фасо, Чад, Мали, Мавритания и Нигер - неспособна да задържи териториалните печалби, постигнати от тяхно име, Франция се оказва сама. Има 21 загинали войници до момента за тази година, което е единственият видим резултат.
Изглежда, че никой извън Елисейския дворец не се интересува от тази безкрайна борба срещу ислямистки бойци в пустинята. Реалността на конфликта, както се съобщава преди година, е, че местните сили за сигурност остават: „Ужасно недостатъчно оборудвани и недостатъчно финансирани, за да поемат анти-джихадистката битка въпреки годините на френски ангажимент“. В същото време джихадистите стават все по-силни и по-организирани .
„Нарастването на силата на джихадистите е реалност, която вече не можем да отричаме“, каза откровено един френски генерал пред Би Би Си. Тъй като двудневната среща на върха на G5 - с участието на Еманюел Макрон по видео от Париж, стига до финала си, ако присъстващите са честни със себе си, те трябва да признаят, че съществуващата в момента стратегия просто не работи. Врагът в Сахел става все по-силен и няма следи от подкрепяна от Запада кавалерия, която да идва на помощ. Всичко започна като нещо различно през 2013 година, когато френските сили за първи път се намесиха по искане на малийското правителство.
Бунтовнически групировки бяха получили контрол над северната част на Мали и беше необходима спешна помощ. Но на следващата година френското участие се трансформира в работа с местни и регионални съюзници, за да се предотврати връщането на контрола върху джихадистките групи. Този завой просто никога не е работил. Международната намеса в зона със сложни мултиетнически отношение е имала нежелания ефект от действителното тласкане на хората в региона към екстремизъм. Франция освен това, не си е помогнала, като е била крайно неясна относно точните цели, които си поставя в тази кампания. Хората са подозрителни и с право.
Франция оказва влияние в региона чрез военни, политически и търговски връзки. Става въпрос за т.нар. Francafrique.
Това е ясен отзвук на колониализма и стратегия, която замества по-практическите отношения с региона. Такова беше нежеланието на Франция да се освободи от остатъците от миналото си, че макар Еманюел Макрон да обяви края на Francafrique през 2017 г., французите все още са в региона, на брой. И най-очевидно те са затънали в битката срещу екстремистки групировки, като една от често заявяваните им цели е да опитват да спрат пътя на мигрантите през Сахара, в Либия и през Средиземно море до европейските брегове.
Трудно се продава твърдението от Париж, че Франция прави услуга на останалата част от Европа. Освен това, отговорът на Европейския съюз е обучение на военни служители насам и натам. В същото време подозренията си остават, че всъщност френската намеса има политически мотиви. Вярно или не, президентът Макрон трябва да преразгледа тези мотиви с идването на президентските избори, които сега започват да привличат вниманието на обществото. Подкрепата за безнадеждна война в далечна земя, която грабва вниманието на медиите всеки път, когато още един френски войник е убит, не е победна стратегия в гласуването.
Но това не е единственият урок, който може да се научи тук.
Французите имат много история в Африка, дори 43-годишният президент Еманюел Макрон да не е бил роден по времето, когато нацията му е приключила 130-годишното колониално управление в Алжир, подписвайки мирното споразумение през 1962 г. По това време Макрон може и да не е преживявал съзнателно миграцията на северноафриканци във Франция, но със сигурност е запознат с гетата, които те създадоха и които и до днес се оказват плодородна територия за радикализация на млади, недоволни мигранти от второто поколение. Не към битката в Сахел ''L'Empereur'' трябва да обърне поглед. Истинският му проблем с тероризма е много по-близо до дома, в отдалечените части на онези големи френски градове, където френските граждани заговорничат и планират срещу държава, в която не се чувстват добре дошли. Едно нещо, което президентът Макрон трябва да осъзнае, е, че решението на този проблем няма да бъде намерено в прашните села на Сахел.
Автор: Деймиън Уилсън