Автор: Димитър Атанасов
Публикувано в "Свободна Европа"
В последните месеци парламентарните избори се превърнаха в универсално плашило. За мнозина водещи политици провеждането на най-демократичната процедура – вотът на суверена с цел излъчване на нов състав на върховния законодателен орган в държавата – се оказа особено рискована.
Доводите в тази насока до един са крайно нестабилни, но те успяват да развълнуват широки сегменти от гражданството. Една от причините за това е като цяло слабата политическа култура, която на свой ред се корени в обстоятелството, че политическият дебат у нас се оказва много по-често центриран около личности и техните качества, отколкото около правила, логики и механизми.
Обстоятелство, за което определена заслуга има и предметът „История и цивилизация“ в училище – едно от неговите същностни призвания е именно създаването на гражданска култура. Историята в училище не е разказ, заключен във вече отминалото. Или по-скоро не би следвало да бъде.
За първи път в учебника по история (издателство „Рива“) за избори се заговаря около началото на 1870-те години и във връзка с плановете за създаване на модерна българска държава. В т.нар. „Историческа лаборатория“ след урока за националната революция (запазвам речника на авторите) е поместена Програмата на Българския революционен централен комитет (БРЦК) от 1870 г., в която е намерила място и лексиката на гражданството – битката е насочена не срещу народностен или верски противник, тя има постигането на „избираемо правителство, което да изпълнява волята на самия народ“ (с. 146).
„Наредата“ на Левски (писана по всяка вероятност от Ангел Кънчев) също е на страниците на учебника: цел на Възраждането е смяната на „деспотско-тиранската система“ с „демократско управление“. Прочее, според концепцията на авторите времето преди Освобождението през 1878 г. представлява борба с „турците“, чието съдържание може изцяло да се обясни само с етнически антагонизъм. Проектите за държава с избираеми институции са напълно пренебрегнати.
Липсва паралел между България и Европа
Празно е мястото на сюжета за вековната борба за права на мнозинството срещу управляващото малцинство и за превръщането на поданика в гражданин. Френската революция и смяната на модела на обществото не са споменати дори бегло, макар да е ясно, че голяма част от идеите за обществено устройство на възрожденците почиват именно на френския политически опит от края на XVIII век, както и на интелектуалното наследство на европейските революции от 1830 и 1848 г.
Заслугата на Просвещението за разделянето на ролите на управляващия и суверена е поредната болезнена бездна, която читанката се оказва неспособна да запълни със смисъл.
Отсъстващата успоредица с Европа е, от една страна, плод на инерция – българската история по традиция се представя изолирано и единствено във формат „история на българската нация“. Гледан в друга дълбочина, този подход бетонира навичното националистическо клише, според което историята на българите е низ от уникални явления без паралели, а всеки опит за полагане на българското до небългарски пример разрушава тази магия.
Когато историята бъде редуцирана до революционното клише и национализма, когато всички други проекти за обществено развитие биват изтрити от канона, по който се разказва историята за училищна употреба, тогава нужда от задълбочено обяснение на смисъла на политическия избор няма. Изчезва и гражданският компонент от преподаването на миналото.
За избори става дума и в контекста на пренията за първата българска конституция (с. 166). Понятия като „двукамарен парламент“, както и терминологичният апарат относно цензовите ограничения, са сметнати за саморазбиращи се. Остава болезненият въпрос кой би трябвало вече да е научил учениците на това знание, за да бъде то въведено в читанката за 10-и клас като всеобщо познат информационен фон. Проява на безотговорност би било очакването тази работа да свършат медийните дискурси, но само тази възможност сякаш остава.
Технологията и смисълът от изборите не са изяснени
Авторите на учебника са се ограничили да подметнат, че изборите са част от политическия живот, и в темата за първите български правителства (с. 170). Не се знае кой избира, нито е ясно по какви правила, способи и законови регламенти. За разлика от целия реторически комплект, обвързан с революционното, политическият избор остава смислово ощетен, само подхвърлен, сякаш за да го има, но нищо повече. Не му е придаден никакъв знак.
Дори процедурата по избиране не е разкрита в техническите ѝ детайли. На следващите страници в урока, посветен на Търновската конституция, е сторен опит за разяснение на идеята за разделението на властите. За начина, по който се формират различните институции в системата на представителна демокрация, няма и дума. Единствената подробност относно избора на депутати е число: един избраник представлява 10 хил. граждани.
Разяснителен разказ за видовете избирателни системи с кратка историческа справка, илюстрирана от небългарски опит, няма. Базовата ориентация в силните страни и слабостите на различните механизми за излъчване на институционално представителство – мажоритарни, пропорционални, смесени – съвсем не е маловажна. Особено на фона на факта, че водещи политически субекти показват готовност да се допитват до гражданите по тази тема и да се снабдяват с репутационен дивидент от това.
Малкото споменавания на избори в учебника не дават отговор на най-първия въпрос: този за смисъла изобщо да избираме политическите си представители. На изборите се гледа като на даденост, която далеч не е консенсусно приета от политическия елит (с. 170). Победата на либералите на първите парламентарни избори в Княжество България не е повод за радост за монарха и за неговите близки от консервативните политически кръгове. Авторите на учебника не са сметнали за нужно да разяснят накратко изначалния конфликт между наследствените и изборните институции, припомняйки изучаваното предишната година относно опитите за отмяна на съсловните права в Европа.
Бегло са споменати изборите по време на Режима на пълномощията на княз Александър I (с. 170-171). Нищо повече от различните победители – консерваторите. Как малко по-рано избора печелят с доста голяма преднина либералите – обяснение отсъства. Няма нищичко относно ограниченията пред избирателните права, двустепенните избори, изобщо – нищо за постепенното разгръщане на идеологията за всеобщите граждански права и смисълът на еднаквата тежест на всички гласове.
Единствената ясно фиксирана функция на политическия изборен процес предлага урокът за Източна Румелия до Съединението (с. 173) – първият проведен вот, доказал категорично мнозинството на българския етнически елемент в областта. Извод, който отново служи не на обществото, а на националистическата интерпретация на историята, обсебена от определени политически субекти. Ненапразно на този аспект от политическия процес е отделено едно изречение, а на сюжета около тайните революционни комитети и военната защита на Съединението – повече от страница.
Стефан Стамболов „печели три поредни парламентарни избора“ (с. 176). Съждението присъства между разказите за преврата от 9 август 1886 г. и терора над опозицията. В съчетание с обстоятелството, че за изборния процес продължава да не е написан и ред в дълбочина, читателят остава с впечатлението, че законовото задължение за прибягване до гражданската воля за управленски мандат е формалност, случваща се между почти застъпващите се епизоди на атентати и фрапантно насилие с политически мотиви, които създават духа на времето.
Борбата за правата на жените отсъства
Модернизацията на социалното и трудовото законодателство в периода на първите четири десетилетия на ХХ век е сред темите, предназначени да предложат по-осъвременен поглед към миналото, различен от идеологизираните разкази на близкото минало. Специално маркирани са появата на нормиран работен ден, регламентите за използване на женски и детски труд, за празниците и почивките на работниците, извоюването на 8-часов работен ден.
Посланието, както в много други случаи, е смислово осакатено и сведено до няколко дати и числа, наподобяващи телефонен указател. Авторите не са сметнали за нужно да проектират тези социални постижения на фона на основния им мотор – движението за права на жените, в т.ч. и за пълноправен достъп до електоралните урни.
Екатерина Каравелова, съпруга на познатия от същия учебник Петко Каравелов като водач на либералната партия, многократен министър и депутат, четири пъти премиер, остава извън фокуса на повествованието. Липсва и основаният от нея Български женски съюз, около който се печата и един от първите женски вестници у нас. Дума няма и за дружеството „Добродетел“ и неговата основателка Димитрана Иванова – швейцарска възпитаничка, една от първите дами, настояващи за изравняване на достъпа до просвета на половете.
През 1937 г. по времето на втория кабинет на Георги Кьосеиванов право да гласуват получават жените над 21 години, които са омъжени, разведени или вдовици, без да са в състояние сами да се кандидатират или да бъдат издигани за публични постове. Макар и наполовина реализиран, пробивът в мъжкия свят на политиката е факт, а значим дял от импулсите за него произвежда Българският женски съюз, чийто председател по това време е споменатата Димитрина Иванова.
Разказът за политическия процес и изборите през междувоенния период включва годините 1919-а, 1920-а, 1926-а и 1931-а. Изложението е телеграфно кратко, а основният акцент са превратите, атентатите, „белият терор“, вдигнатите въстания и акциите, свързани с насилие и кръвопролитие. Изборите отново са представени като формалност, сместена между изстрелите, но без потенциал да облагороди и умири политическите страсти.
След преврата на 9 септември 1944 г. за избори се говори още по-малко и по-повърхностно. След референдума за смяна на държавното управление с републиканско и изборите за Велико народно събрание през есента на 1946-а процедурата по обновяване на институционалното представителство след волеизявление на всички граждани, имащи право на глас, сякаш е забравена.
Същата картина възпроизвежда и учебника на издателство "Просвета", а разликата е само една: кратък текст е посветен и на парламентарните избори от 18 ноември 1945 г. (с. 305-306), но без обяснение на важността на демократичния процес в дълбочина. Няма и дума за обстоятелството, че тъкмо през 1945-а за първи път пълни избирателни права получават и жените без оглед на социалния си статус.
Нов предмет и стар проблем
През учебната 2020-2021 г. Министерството на образованието въведе нов предмет с наименование „Гражданско образование“, предназначен за изучаване в 11-и и 12-и клас. Програмната му заявка е сведена до три ключови формули за всяка година обучение. За 11-и клас това са „гражданите, политиката и демокрацията“, „гражданите, правата и отговорностите“ и „идентичностите и различията в обществото“. През последната година от школския обучителен курс съдържателната рамка включва „гражданите, властта, държавата“, „гражданите и икономиката“ и „България, света и глобалните проблеми“.
Ако погледнем тематичното разпределение по предмета, едно веднага се набива на очи – липсва съдържателно взаимодействие с изучаваното по „История и цивилизация“. Така, както разказването на миналото се оказа дистанцирано от гражданското образование.
Историята е все така далечна, развързана от всичко актуално, изложението ѝ в читанката е все така безнадеждно остаряло. Разказът за миналото продължава да възпроизвежда основа, от която възможните връзки с настоящето са преднамерено изкоренени. На мястото на избора се настани пълният произвол: на мненията, интерпретациите, даже на методите за налагане на своята правда. Факт, който все повече води до неспособност на обществото да различава политически валидните избори от онези, които руинират демокрацията.
Изоставена от историците, политическата грамотност и ориентацията в съдържанието на основните понятия, формиращи задължителния набор на гражданската култура, остават обект на стихийния медиен самотек.
Ето защо изборите предизвикват страх, преливащ в паника – историята не желае да ги разкрие като съществен елемент от политическия живот, а настоящето и личните памети свидетелстват за множество електорални практики, белязани от тежки съмнения в законността и почтеността им.
Димитър Атанасов е завършил история в Софийския университет, специализирал е в Сърбия, Гърция, Албания, Косово и Русия. Изнасял е лекции в СУ, ЮЗУ и НБУ. Автор на изследвания в областта на балканската история и на употребите и злоупотребите с разказите за миналото. Понастоящем работи в Института за етнология и фолклористика с етнографски музей - БАН.
Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036.