През 2021 година се навършиха 30 години от разпадането на СССР. През 2022 година България отбелязва 15 години от членството си в ЕС. Имаме вече достатъчна времева дистанция, за да започнем оценяването на тези две събития.
От гледна точка на сухата статистика нещата за България изглеждат по-скоро добре. БВП на глава от населението в страната вече е с над 50% от средното за ЕС. С този резултат обаче сме твърдо на опашката. Дори БВП на съседна Румъния е над 70% от средното за ЕС. В началото на новия век икономически ние, българите, бяхме на едно и също ниво с румънците и в някои отношения дори ги изпреварвахме. Сегашният резултат би трябвало да породи дебат за бъдещето.
Същевременно обаче България се представя много по-добре от държави, които не са членки на ЕС. По последни данни на Световната банка, БВП на България е около 73 млрд. долара, а на Сърбия - 57 млрд. долара. Тази разлика в наша полза се дължи най-вече на ефекта на еврочленството - другите фактори за двете държави са сходни.
Като макроикономическа политика източноевропейските страни членки на ЕС продължават да се различават от запада по един основен фактор - разпределението на данъчното бреме. Обобщено, ако средното за ЕС е да събира като данъци около 40% от БВП (39,2% за ЕС и 39,6% за еврозоната), в Източна Европа усреднените стойности са по-скоро около 33%. "Шампион" е Румъния с 25%, следвана от България с 29,8%, Литва и Латвия с около 31%. Групата на централно-европейците е компактна: Унгария - 33,4%, Чехия - 33,2%, Словакия - 33,7% и Полша - 35,3%. С малко по-високо данъчно бреме са Хърватия и Словения - 36,8%.
Тенденцията на сравнително по-ниски данъци в Източна Европа е съчетана и с по-голям дял на непреките данъци като ДДС и по-малък дял на преките (лични и корпоративни). България и Хърватия тук са шампиони с около 50% дял на непреките данъци, което всъщност допълнително намалява преразпределителната функция на държавата. Това е и един от факторите, които водят до повишаване на неравенството у нас - показател, по който сме безспорни шампиони в ЕС.
Четири важни стъпки
На фона на тази ситуация следва да се запитаме: каква трябва да е политическата и икономическата стратегия на страната през следващото десетилетие? Ето моя отговор:
1) България би трябвало да се стреми да извлича максимални ползи от еврочленството си чрез по-плътна интеграция в ЕС. Намирайки се географски в периферията, необходимо е да компенсираме тази отдалеченост с по-добро приложение на общите правила, стандарти и норми. Влизането в еврозоната е ключово от тази гледна точка и то трябва да бъде основен стратегически приоритет. Добре е, че новото правителство фиксира 2024 г. като своя цел - остава сега и да я постигне. Шенген, както и участие във форми на засилено сътрудничество в рамките на ЕС ще са само от полза за България. От тази гледна точка в краткосрочен план е изключително опасно превръщането на страната в антиваксърски анклав, което може да доведе до допълнителна маргинализация по чисто медицински причини.
2) България явно има сериозен нереализиран потенциал за наваксване спрямо страните от централна и западна Европа. Този потенциал се възпрепятства вероятно от два фактора. Първият е познатата корупция и слабост на правовата държава, които със сигурност отблъскват сериозни инвеститори - и местни, и чуждестранни. Не е нужно да се обяснява какво трябва да се прави в това отношение - достатъчно би било институциите да започнат да действат не като партийни чадъри, а наистина като независими арбитри и регулатори.
Не по-малко важна е обаче модернизацията на администрацията с оглед на ефективност и бързина на услугите. Дигитализацията и въвеждането на нови управленски практики са безспорен ресурс, който трябва да използваме. Естония може да ни бъде пример в това отношение, но трябва да е ясно, че без подобряване на образованието в страната възможностите за модернизация ще са силно ограничени.
3) В България има място за сериозен данъчен дебат. Очевидно е, че ще е нелогично и неразумно да преминем от сегашните нива на данъчно облагане към тези на Германия или Швеция. Но постепенен преход към нивата на Естония и Централна Европа (около 33%), не само не е изключен, но очевидно се предполага от общите тенденции в ЕС. Въпросът е това да се прави поетапно и да има добри и ефективни планове за изразходването на допълнителните средства. Като начало - въвеждане на необлагаем минимум и постепенно покачване на осигуровките изглеждат задължителни мерки. По-трудният въпрос е създаване на дългосрочна рамка, в която би могло да се въвеждат плавни и ограничени повишения на някои (преки) данъци. Този план трябва да е скрепен и със стратегия какво ще прави страната с парите. Една по-добре финансирана социална, здравна и образователна политика би могла да се превърне и в гаранция за по-успешна модернизация на България. А и би направила страната атрактивна за млади хора.
Дори и след една такава ограничена реформа България пак ще остане сред шампионите по ниско данъчно бреме в ЕС и не би загубила конкурентните си предимства. Въпросът е, че това конкретно предимство (ниски данъци) изглежда не е решаващо, когато инвеститорите търсят образована и квалифицирана работна ръка.
4) Един голям, неизползван ресурс за България е интеграцията на целите Балкани в ЕС. Докато нашият регион остава разпокъсан и разделен от граници и ценности, той не може да се възползва от икономическия си потенциал. Десетки милиони хора, прекрасни исторически градове, храна, музика и т.н. може да привличат годишно милиони туристи и милиарди инвестиции, ако го няма страха от конфликти и разпарчетосвания. Само че през последните няколко години ние не работим ефективно за защита на собствения си интерес, а правим точно обратното.
В ЕС щастието не идва през отказ от свобода
Проблемите са ясни, може да се спори по решенията и стратегиите. Едно обаче е безспорно - че страни извън ЕС, като Русия, например, рискуват да се върнат политически там, където бяха преди 30 години. Да, и днес мнозина се страхуват от Русия - така, както се страхуваха и от СССР. Да, там започнаха да забраняват дисидентски организации (последната затворена беше "Мемориал", създадена от съветския дисидент академик Сахаров). А основната опозиционна фигура - Навални - днес е в затвора. В известната притча от "Братя Карамазови" Великият инквизитор прави хората щастливи, ако те се откажат от свободата си. През последните години по тази логика руснаците би трябвало да са станали много щастливи.
Каквито и да са ползите от еврочленството за България, в ЕС поне щастието не идва през отказ от свобода.
Автор: Даниел Смилов