Къде е балансът между националните ценности и общонационалните? Къде е балансът между това, което наричаме родно и тачим като българско и това което наричаме общочовешко, а в случая като членове на ЕС общоевропейско?
С други думи казано, какво трябва да е решението за баланса между национализма и хуманизма, между патриотизма и общоевропейското.
Разбира се ако един народ прием крайния хуманизъм като отношение към света, той ще се изгуби като народ, ще се обезличи като самостоятелен етнос. Приемането на крайният национализъм обаче също води към последици, които ние добре познаваме от историята. Прекаленото фиксиране към определени понятия, пък били те и националното име води именно в тази посока. Прекаленият патриотизъм води и непрекъснато повтаряне, наблягане на „българи”, „българско”, „българин” и т.н. неусетно води до изписването на това име с главна буква като „Българи”, „Българско”, „Българин”. И всеки който не се съобразява с това бива обвиняван за нихилист и национален предател. А помним от историята на Европа през 20 век до какво доведе писането с главна буква на имената Ариец, Дойчланд, Тевтонец и т.н.
И отново стигаме до темата за Македония, по която очаквано или неочаквано се втвърди българския патриотизъм (национализъм). Прекаленото желание да убедим едни хора, че са българи, че имат българска история, че са се наричали българи в миналото, че говорят български език, че споделят български ценности и т.н. всъщност никога не е имало подобен аналог в близката ни и по-далечна история, колкото и странно да ни звучи това.
От днешна гледна точка поразяваща е широтата, с която нашите възрожденци са се отнасяли към темата. Това е един наистина неподправен хуманизъм съчетан с патриотизъм, от който може само да се поучаваме. За хора като Георги Раковски, Христо Ботев, Петко Славейков, Иван Вазов понятията като българин и македонец никога не са си пречели или противопоставяли и дори представите за османец и европеец не са така да се каже радикализирани до крайност. Тези наши съотечественици са били преди всичко хора, човеци, хуманисти и след това всичко останало.
Когато Георги Раковски пише своите исторически съчинения в тях той използва имената българи, македонци, македонски българи и подобни без особено разграничение. Не само при него, но и при всички писатели, просветители, революционери от онова време не се търси задължително разграничаване между етническо понятие, географско понятие и т.н. какъвто смисъл и прекалено задълбаване по темата виждаме в съвременната политика. А виждаме и до какво води това – до излишно и непреодолимо противопоставяне. Специално за македонците Георги Раковски пише по една много интересна тема свързана с първоначалното разпространение на християнството на Балканите, още в първи век и връзката на този процес с нас българите като народ.
Тук няма как да не отбележим, че името Македония и македонци действително се среща в свещената книга Библията. Пример от Новия Завет – „През нощта на Павел (апостол Павел) му се яви видение – един човек от Македония стоеше пред него и го молеше „Ела в Македония и ни помогни!” (Деяния на апостолите 16:9). И ние искаме с лека ръка хората да отхвърлят този и още много, много други примери (не само от Библията), за сметка на българска идентичност? Кой би спечелил от всичко това и какво точно и на кой ще остане всъщност името Македония?
Петко Славейков, наричан още дядо Славейков, в продължение на дълги години издава в Цариград вестник „Македония” – вестникът на всички българи в османската империя, преди Освобождението. Петко Славейков е автор и на едно сатирично съчинение, в което описва как българинът се тревожи за делата на всички народи в османската империя и ги взима присърце, без да се интересува за своите. Една българска черта впрочем, впрочем позната ни и днес.
Иван Вазов, патриархът на българската поезия и проза, е певец на красотите на България, на всичко българско и родно. Но и за него Тракия, и България (Мизия), и Македония са свещени понятия. Те не си пречат, а още по-малко противопоставят.Сам вазов се гордее че е син на плодородна Тракия.
А ето какво казва не кой да е, а Христо Ботев, в едно писмо до приятеля си Иван Драсов: „Аз съм готов за целта да употребя всичките страшни средства, освен подлостта и лъжата, защото преди всичко трябва да сме човеци, после вече българи и патриоти…” Това е впрочем нещо, което българинът винаги е знаел, дори когато не го е изразявал – преди всичко трябва да сме хора, човеци, след това всичко останало. Така са се родили и най-големите достижения на българския дух, на българската политика през вековете.