След като обяви за "поръчкова" статията в авторитетните европейски издания "Ди Велт" и "Политико" (отбелязана и в "Гардиън"), българският президент Румен Радев бързо стана положителен герой в руските медии, които го приветстваха със заглавия като "Президентът Радев се обяви против доставката на оръжия за Киев".
В този момент един наивен читател би се запитал: Защо този господин обръща гръб на номиналните си партньори и съюзници в лицето на глобалния Запад и подхранва с удобни цитати номиналния си противник Русия, която води кървава агресивна война срещу Украйна? И защо хем повтаря, че това не било "война на ценностите", хем не изговаря най-логичното следващо изречение: че това е мръсна окупационна война, в която мрат все повече и повече хора? И специално агресорът наистина не мисли за никакви ценности.
В състояние на обърканост и самота
Всъщност българският президент не знае какво точно иска да каже. На него му се ще да погали под брадичката онези навярно милиони хора в България, които не могат да преглътнат мисълта, че Путин е луд за връзване, а наежената му военно-политическа конструкция трябва начаса да бъде демонтирана. Така че, вместо с ясни слова да обясни на тези хора за какво става дума и да направи категоричен жест към съюзници и партньори, българският президент се оплита в някакви противоречиви литературно-философски тълкувания и препратки тъкмо към автора, предусетил по най-гениален начин появата на диктатори като Путин и неговата заплашително скърцаща машина за производство на лъжа и смърт.
Всъщност Румен Радев е твърде безпомощен. Румен Радев е самотен. Румен Радев е изоставен и самоизоставил се. Глобалният Запад го гледа с все по-голямо подозрение (достатъчно е да споменем многобройните публикации, които го наричат "проруски"), а вътре в страната той е на нож както с политическата си създателка БСП/Нинова, така и с политическите си "създания" ПП/Петков/Василев. След краткия период на разведряване, сега Борисов отново му е опонент. Една част от българското общество го смята за проводник на руски интереси и в гнева си го нарича с обидни имена, но всъщност г-н Радев прилича по-скоро на политик и държавник, останал без никакъв друг ресурс, освен плоскословен популизъм, обслужващ определена електорална клиентела. До безпагонното рамо на бившия генерал вече не се виждат никакви съюзници и съмишленици. Той сякаш дори съветници няма, защото ако имаше компетентни и загрижени за страната си външнополитически сътрудници, те щяха да го измъкнат от състоянието на обърканост и самота. Защото около г-н Радев изглежда много пусто и студено, като в сибирска степ. И кой знае защо човек се сеща за глупавите филми за зомбита, които само приличат на човешки същества, но всъщност са просто сенки, блуждаещи в пустошта.
Какво би трябвало да направи Радев
Разбира се, Румен Радев не е зомби. Той е законно избран държавен глава на Република България, който по конституция олицетворява единството на нацията. И според логиката на основния закон би трябвало да се погрижи за това единство, но не с безсъдържателни пацифистки размишления, а с решителни държавнически действия. Той би трябвало ясно да обясни на българските гражданки и граждани, че Русия води окупационна война срещу Украйна, а България, не само като член на НАТО и ЕС, но и като държава с респект към международното право, е длъжна да заеме недвусмислена позиция и да помогне както може на нападнатата Украйна, защото утре може и сама да се нуждае от помощ.
Румен Радев може да си осигури достойно място в новата българска история, ако направи и още една смела крачка: ясно да подкрепи за изборите онези партии, които желаят промяна, които искат да реформират прогнилите структури в България и да възвърнат доверието на партньорите от ЕС и НАТО, така лековерно (по-скоро крадливо) проиграно през второто десетилетие на 21 век.
Автор: Александър Андреев