Реших да се отбия в неговата канцелария, както обикновено правех, за да науча новини от България. В скромното помещение имаше толкова хора, че за сядане не можеше и да се помисли. Дори и Барев беше прав. Не го бях виждал никога толкова възбуден.
"Вие младите, запретвайте ръкави и почвайте да ни замествате!" - гърмеше гласът му.
Тази тема я чувах за десети път, може би. В Париж имаше два вида емигранти. „Старите“, които бяха минали през затвори и лагери. Те бяха прелазили „браздата“ с риск на живота. Поддържаха издателството, пишеха статии в списание "Бъдеще" и участваха редовно в протести срещу тоталитарната система. „Младите“ емигранти, дошли легално, имаха нужда от документи за политическо убежище, защото бяха решили да не се връщат. Документите за убежище им даваха право на безплатен престой в скромен хотел и купони за храна. Барев ходатайстваше пред властите за всеки, който се нуждаеше от помощ. Бях го предупредил, че между тях има „слушалки“, които рапортуват в посолството, но той отговори великодушно: „Всеки, който говори български е добре дошъл!“
Влязъл бях последен и бързо разбрах, че става дума за участие в някаква конференция. „Ти, Иване, говориш френски и можеш да кажеш пред света какво става в България!“ - посочи Ценко един от присъстващите. Поради липсата на отговор от страна на Иван Барев продължи да задава настоятелно същия въпрос на останалите присъстващи. Един от тях се опита да оправдае отказа си: „Аз имам майка в България...“ Ценко не издържа и извика с всичка сила: „Мене кучка ли ме е раждала, бе?!“
Напуснах импровизираното събрание, без да дочакам развръзката. Вкъщи ме чакаха за вечеря. Никога не бях искал нищо от Ценко. Помагах му доколкото мога, защото вярвах в него. Вероятно той го знаеше, защото ми извести дори без да ме пита, че ще представям съпротивата срещу комунистическата система на форума през ноември, организиран от ПЕН Клуб Интернационал. Той продължаваше три дни и се провеждаше в един луксозен дом, специализиран за подобни събития. ПЕН Клуб беше световна асоциация, която се бореше за „Свободата на словото“, (по настоящем на медиите), без която свободното творчеството е невъзможно. Форумът от ноември 1987 години беше отговор на Конференцията за мир, организирана от Михаил Горбачов в Москва няколко месеца преди тази в Париж. От Франция ние казвахме на участниците и организаторите в Москва – перестройка и демокрация са две различни неща, нямащи нищо общо едно с друго! Горбачов бе успял да доведе в Москва Джина Лолобриджида и Грегъри Пек.
При нас нямаше кинозвезди, които да служат за декор. В Париж се бяха обединили 150 представители на страните от Източния блок, управлявани от еднопартийни системи, с полицейско насилие и помощта на продажни творци с наколенки. Между тях няма да намерите нито Цветан Тодоров, нито Юлия Кръстева. Те не общуваха с българи!
За мен беше чест да видя името си наред с имената на Евгени Юнеско, Милован Джилас и дисидентите Владимир Максимов, Александър Зиновиев и нобелиста Йосиф Бродски.
Трима бяхме делегатите на българската съпротива. Тончо Карабулков – сянката на Ценко Барев, аз – Божидар Чеков и Васил Мечкаров. Тончо говори за миналото, аз за настоящето и Васил за бъдещето. Нашите речи са отпечатани в книгата "Битката между два свята" - том 3, издателство "Св.Климент Охридски".
Десетки българи от „старата емиграция“ присъстваха всеки ден на форума. Повечето от „младите“ дойдоха за закриването. Не съм сигурен дали бяха дошли от солидарност или да "рапортуват". Това е без значение.
Още помня въпроса на Тончо Карабулков. Вече с чаша в ръка, по случай закриването, той се обърна към мен: „Вярно ли е, че ти не си емигрант?“
Вярно е – казах. Вие имате нужда от подкрепа, Не аз!