Нападението на Русия над Украйна заварва Наталия в родния ѝ град Кривой Рог в Днепропетровска област. Съпругът ѝ по това време е на 56 години, шофьор на камион. Когато започва войната той се намира в Полша. "Дойде си веднага, въпреки че можеше да остане там. Дойде си, защото знаеше, че не само ние, неговото семейство, но и родината ни ще имаме нужда от защита."
Наталия ми показва снимка на съпруга ѝ - едър мъж с голяма бяла брада, двете му колена са увити с медицински превръзки. Едната е напоена с кръв. "Той сега е на фронтовата линия при Бахмут. Преди две седмици го раниха - руски танк стреля срещу колата, в която са били на фронта. Оцелял само той и негов приятел. Всички останали десет човека са мъртви."
"Много от младите не издържат. Едно момче полудя."
Наталия бяга в България в началото на март 2022 година, но през месец май 2023 се връща в Украйна, за да види съпруга си, след като го раняват и той е пет дни в домашен отпуск. "Не можаха да извадят шрапнелите от гърба му, защото в болницата, в която са го закарали, нямало специалист хирург, успели са да оперират само двете му колена. Сега се върна на фронта доброволно. Той ми каза следното: По-добре аз да отида да се бия, защото вече имам семейство, деца, внуци. Трябва да дам шанс на младите момчета да имат семейства някой ден."
Думите на съпруга на Наталия за бойните действия, преразказани от нея, граничат с отчаянието. "Съпругът ми ми разказа, че нещата не са никак добре. Много от младите не могат да издържат на ужаса да убиват всеки ден. Каза, че едно съвсем младо момче е полудяло. Имало е сражение, в което са стреляли с часове срещу руснаците и все си мислели, че те ще отстъпят, но на мястото на всеки убит изниквал нов и нов, и нов техен войник. Момчето, за което разказва мъжът ми, не издържало. В един момент изскочило насред огневата линия, започнало да тича и да крещи, че е в компютърна игра. Не можали да го приберат навреме. Руснаците го застреляли. Съпругът ми казва, че е много трудно да се издържи на ужасната гледка да настъпваш напред, да убиваш и после да стъпваш върху труповете. Много млади хора около него били с разстроена психика, но липсвали психиатри. От неговата част поне стотина човека имали нужда от психиатрична помощ - треперели, привиждали им се неща, но само петима били изпратени на лекар. А руснаците са безпощадни, казва той. Като някакви зверове. Ако не могат да вземат нещо, го взривяват или залагат мини, за да не може никой да го използва или да убият този, който го докосне, изнасилват наред - жени, деца, възрастни хора, дори животни, казва още мъжът ми. По думите му това не са хора, това са някакви зверове, чудовища, които искат да разрушат и затрият не само страната ни, а всичко живо в нея."
Съпругът на сестрата на Наталия е убит на фронта. Майка ѝ и сестра ѝ живеят все още в Кривой Рог. След взривяването на язовирната стена на "Нова Каховка" Наталия се свързва с тях. Разказват ѝ, че всички райони, засегнати от наводненията, вече бедстват. "Ние сме пред екологична, икономическа и хуманитарна катастрофа. Всички домашни животни - прасета, кокошки, кози, крави са мъртви. Сестра ми и майка ми ми казаха, че телата им вече се разлагат. Не могат да ги намерят в тинята и огромната вода, за да ги погребат. Посевите са наводнени, дори и да ги спасят, после няма да има с какво да ги поливат. Казаха ми, че доставят вода само за пиене, но нямат за миене и къпане. Всички заводи са спрели работа, защото им е нужда вода. Сестра ми работеше в един от заводите на половин заплата, но все беше нещо. Сега няма и това да получава. Казват ми още, че магазините са празни, доставките са спрели, цените растат с всеки ден. Хората са гладни, започнаха кражби от глад. Цялата засегната част от Украйна я чака ужасен глад. А тези изроди не спират да стрелят по градовете ни. Ракети и дронове летят постоянно."
След като съпругът ѝ се е върнал на фронта, Наталия отива и до Киев, където живее семейството на дъщеря ѝ. "Бях там три дни и не съм мигнала. Апартаментът им е на седми етаж. Първата нощ тъкмо заспивах и пред прозореца избухна голяма светлина от ракета, стана като ден. Седнах в леглото и гледам ужасена как след тази лети следваща, и следваща, после дронове. Седях вцепенена, дори не можех да мръдна, въпреки че противовъздушната тревога виеше да тичаме към убежищата. Не помръднах."
"Представям си как сме изградили огромна бетонна стена с Русия"
Наталия се връща преди броени дни в България. Докато ми разказва плаче тихо, без истерия. Питам я как успява да живее с всички тези мисли и картини в съзнанието ѝ. "Не е лесно. Единственото, което ме крепи, е мисълта, че въпреки всички беди, нещастия, ужас, все пак ще прогоним агресора от страната ни. Моля се всеки ден Украйна да получава нужната ѝ помощ от Европа и САЩ, защото без нея няма да успеем. Моля се мъжът ми да оживее, за да прегърне мен, децата ни и внуците ни отново. Моля се за онези момчета, които трябва някой ден да прегърнат своите все още неродени деца. Представям си как някой ден Украйна няма да воюва, ще си е върнала заграбеното, ще е възстановила разрушенията. Представям си как сме изградили огромна бетонна стена между нас и най-ужасния съсед на света - Русия."
Автор: Николета Атанасова