Проф. Татяна Дронзина пред ФАКТИ: Русия отива в Китай не защото Пекин е център, а защото Москва няма къде другаде да отиде

На фона на войната в Украйна, напрежението около Тайван и задълбочаващото се геополитическо противопоставяне между САЩ, Китай и Русия, визитите на Доналд Тръмп и Владимир Путин в Пекин очертаха новата архитектура на глобалната политика. Дали светът навлиза в нова Студена война, как Китай използва едновременно Москва и Вашингтон за собствените си стратегически цели и защо Европа изглежда все по-изолирана от големите решения… Пред ФАКТИ говори проф. Татяна Дронзина - преподавател в Катедра „Политология“ към Философски факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, експерт по разрешаване на конфликти.

- Проф. Дронзина, след визитите на Доналд Тръмп и Владимир Путин в Пекин можем ли да кажем, че Китай вече е основният геополитически център, около който се върти световната политика?
- Краткият отговор е - не съвсем. Но Пекин съзнателно работи именно върху това възприятие на реалността. Последователността е забележителна сама по себе си. Тръмп беше посрещнат в Пекин на 14–15 май с пищен държавен банкет и конкретни доставки — 17 млрд. долара годишни селскостопански покупки до 2028 г., поръчка за 200 самолета „Боинг“ и обещание за визита на Си във Вашингтон през септември. Путин пристигна на 19–20 май с делегация, която едва ли не се натъкна на церемониалните декори от предходната седмица, а „Global Times" описа подреждането като доказателство, че Пекин „бързо се превръща в центъра на глобалната дипломация", отбелязвайки, че приемането на лидерите на САЩ и на Русия в рамките на една седмица било „изключителна рядкост в епохата след Студената война. Това не са две еднотипни срещи на върха. Си и Путин подписаха над 40 споразумения за сътрудничество в областите търговия, технологии и медии, а двустранната им търговия е достигнала около 228 млрд. долара през 2025 г. Самите анализатори описват визитата на Путин като опит за „поддържане на статуквото" - на фона на доста хилавия Парад на победата, най-ниско одобрение от февруари 2022 г. и засилващи се страхове, че Пекин се е придвижил към Вашингтон след посещението на Тръмп. Реалистично погледнато, Русия отива в Китай не защото Пекин е център, а защото Москва няма къде другаде да отиде. И няколко думи за това да бъдеш център. В класическата парадигма това означава да имаш позиция, която да определя контрола над регионалното пространство. Днес „центричността" е функция на четири променливи: материална мощ, мрежи от съюзи, инфраструктурна централност (финансова, технологична, логистична) и легитимационен капитал. Китай доминира в третата (DCEP, BRI, редкоземните елементи, корабостроенето), приближава САЩ в първата, но изостава съществено във втората и четвъртата. САЩ запазват преимуществото си по линията на съюзите (НАТО, AUKUS, QUAD, японско-южнокорейския триъгълник) и в санкционно-доларовата архитектура. Това е по-скоро биполярност с китайска гравитационна асиметрия, отколкото китайско-центричен ред… А това, че „Пекин е новият център" е наратив, произвеждан най-вече от самия Китай. Така че по-точната формулировка би била: Пекин е един от трите ключови центъра в свиващ се полицентричен ред - но е единственият, който в момента активно произвежда толкова агресивен наратив за собствената си центричност и където в рамките на една седмица дойдоха представители на други две големи държави. Това е политическо постижение от първи порядък, дори ако структурната реалност е по-нюансирана.

- Защо Си Дзинпин прие първо Тръмп, а дни по-късно и Путин? Опитва ли се Китай да балансира между Вашингтон и Москва, без да скъсва с никого?
- Последователността на двете визити е резултат от смесица между обстоятелства и преднамерено планиране. Първоначално Тръмп трябваше да дойде през април; визитата му беше отложена заради иранската операция, докато тази на Путин беше насрочена отдавна за 19–20 май. Но Пекин не направи нищо, за да преподреди последователността, въпреки че можеше. Това, че Си прие първо съперника и едва след това „партньора без граници", е политически избор, преоблечен като календарно съвпадение.
Смисълът на самата подредба заслужава внимание. Смятам, че тя изпраща следните послания.
1. Визитата на Тръмп е първа, защото САЩ са структурният приоритет. Русия е тактически удобна, но САЩ са структурно неизбежни. Самият принцип на триъгълната дипломация на Кисинджър (САЩ – СССР - КНР от 70-те години) сега се играе наобратно - Китай е в позицията, в която Вашингтон беше преди половин век, а Москва — в позицията, в която самата тя постави Пекин през онези години.
2. Визитата на Путин е втора – и това си беше чиста демонстрация на условност. Подреждането казва на Москва това, което не може да бъде казано директно: не ни приемайте за даденост.
Прибавете към това факта, че от срещата с Путин не излезе нищо съизмеримо с резултатите от срещата с Тръмп.
От американската визита излязоха 17 млрд. долара годишни селскостопански покупки до 2028 г., поръчка за 200 самолета „Боинг“ и реципрочна държавна визита на Си във Вашингтон през септември.
От Путин: над 40 рамкови споразумения, реторика за „най-високото ниво в историята" и обещания за ускорено сътрудничество в сферата на изкуствения интелект, цифровата икономика и технологичните иновации. Първото е чек, второто е чекова книжка без ясно покритие. Сега към същинския въпрос — балансиране ли е това?

Смятам, че това, което прави Китай, не е балансиране в този технически смисъл - то е по-близко до тристранна управленска стратегия, съчетана с класическа клин-стратегия – клинът се вкарва между две неща, за да бъдат разцепени.

Тристранната управленска стратегия дава възможност на Пекин едновременно да извлича различен тип ресурси от двата си партньора. От САЩ - пазарен достъп, технологичен трансфер (там, където е възможен), стабилност на финансовата архитектура и време за вътрешна модернизация. От Русия - евтини енергоносители (вносът на руски петрол е нараснал с 35% през първото тримесечие на 2026 г., а двустранната търговия достигна около 228 млрд. долара през 2025 г.), геополитически буфер, който приковава вниманието на НАТО, дипломатическо прикритие в Съвета за сигурност, тестова площадка за оръжейни системи и може би най-важното, че съществуването на Русия в сегашната ѝ форма доказва, че Китай не е сам в своя ревизионизъм. Така че формулировката „балансира между Вашингтон и Москва, без да скъсва с никого" е емпирично вярна, но аналитично подвеждаща. Пекин не балансира между двама равни — той управлява асиметричен триъгълник, в който самият той е върхът.

Москва е инструмент, Вашингтон е съперник, който трябва да бъде едновременно сдържан и привлечен.

Целта не е стабилност на триъгълника като такава, а максимизиране на собствените опции в рамките на него.

- След срещата Тръмп–Си има ли реален пробив по темите за митата, Тайван и търговската война, или видяхме само дипломатически жестове без конкретни резултати?
- Имаше резултати на транзакционно ниво, но по структурните въпроси - митата, Тайван и фундаменталната архитектура на търговската война, срещата беше преди всичко упражнение в управляема двусмисленост. И двете страни произведоха различни описания на едно и също събитие, което само по себе си е аналитично показателно. Срещата следва модела, за който The Heritage Foundation предупреди предварително - китайска стратегия на „тактическо разменяне на търгуеми позиции при едновременно избягване на отстъпки по стратегическите приоритети“. Това, което беше търгувано, са лесно обратими търговски ангажименти. Това, което не беше търгувано, са: износният контрол върху чиповете, ангажиментите към Тайван, структурата на индустриалните субсидии в Китай, военно-цивилните трансфери на технологии и дейностите по фентанила. Това поставя истинския аналитичен въпрос не „имаше ли пробив?", а за кого работи времето? Ако структурните позиции не се изместват, а само се натрупват транзакционни жестове, то на практика времето работи за страната, която провежда дългосрочна индустриална и технологична стратегия (Пекин), а не за страната, която третира всяка среща като отделна сделка (Вашингтон). Тази асиметрия в стратегическия хоризонт е, в най-дълбок смисъл, истинският резултат от срещата.

- Тайван ли остава най-опасната точка в отношенията между САЩ и Китай и възможно ли е именно този въпрос да предизвика глобална криза през следващите години?
- Тайван е структурно най-опасният възел, но обичайното му представяне - като въпрос за „възможна инвазия през 2027 г“, е аналитично подвеждащо. Реалните рискове са по-нюансирани, по-разпръснати във времето и същевременно по-вероятни от това, което фиксацията върху голяма десантна операция предполага.
Всъщност ситуацията е уникална: никоя друга точка на триене между САЩ и Китай не съчетава едновременно четири характеристики:
-- екзистенциален залог и за двете страни (Пекин третира „обединението“ като централен елемент на „великото възраждане“ до 2049 г., а САЩ виждат в защитата на Тайван тест за цялата индо-тихоокеанска архитектура на съюзи);
-- пълно отсъствие на дипломатически компромис, който би удовлетворил и двете страни (за разлика от търговските спорове, тук няма средно положение);
-- уникална икономическа концентрация (TSMC произвежда около 90% от водещите чипове на света);
-- географска позиция в Първата островна верига, която въвлича Япония, Филипините и Австралия чрез съюзнически ангажименти
Това в комбинация е нещо, което нито Южнокитайско море, нито Корейският полуостров, нито дори ирано-американското противопоставяне предлагат. Каква е ситуацията след срещана с Пекин? Това, което видяхме на срещата Си – Тръмп на 14 май, потвърждава трайността на проблема. Но ми се струва, че се пропуска едно: целта за 2027 г., описана в китайските вътрешни документи, е „способност“, а не „график“ - обаче външните наблюдатели често смесват двете.

- След визитата на Путин можем ли да говорим за оформяне на реален антизападен блок между Русия и Китай?
- Не, ако под „блок“ разбираме категорията от Студената война - формален съюз с взаимни отбранителни ангажименти, идеологическа кохерентност и интегрирани структури. Да, ако под „блок“ разбираме нещо много по-разхлабено - координирано действие на ревизионистки сили с асиметрични интереси. С други думи - имаме интензивна асиметрична зависимост, но не структурна интеграция, характерна за блок.

- Доколко отношенията между Москва и Пекин са равнопоставени, или Русия постепенно се превръща в зависим партньор на Китай заради санкциите и войната в Украйна?
- Отношенията категорично не са равнопоставени, а войната в Украйна е точката, която превърна постепенно изместване в структурна зависимост. Същевременно - и това е аналитично важно - „зависимост“ не е същото като „подчинение“. Русия загуби икономическа автономия, но не и автономия по отношение на ядрена политика, военни решения или вътрешнополитически контрол. Това разграничение е по-съществено отколкото изглежда на пръв поглед.

- Напредъкът по проекта за газопровода „Сибир-2“ се сочеше като лакмус за това доколко Китай е готов да отстъпи пред Русия. Кой спечели битката за цената на синьото гориво в тези преговори и превръща ли се Русия в изцяло зависим суровинен придатък на Пекин?
- Битката за цената беше, а и продължава да бъде, спечелена от Китай. На същия този въпрос за „суровинното придаване“ отговорът е нюансиран: посоката е безусловно тази, но Русия все още не е пълен суровинен придатък - тя е в процес на превръщане в такъв, със скорост, която самият случай „Силата на Сибир-2“ илюстрира с почти учебникарска яснота. По-прецизната формулировка би била: Русия е в преход от полупериферия със силна държава към периферийна позиция със запазен суверенен апарат - нещо, което в световната икономика досега не е съществувало в чист вид. Това е хибридна формация, която е едновременно политически суверенна и икономически зависима. Ако и когато „Силата на Сибир -2“ бъде подписана при цена близка до китайските искания (което е най-вероятният сценарий, тъй като Москва не може да си позволи отказ), последиците ще бъдат:
-- заключване на руските газови потоци към Китай за 30+ години при условия, благоприятни за купувача;
-- общ китайски внос на руски газ от ~88 млрд. куб. м („Силата на Сибир-1“ + „Силата на Сибир -2“), което представлява около 20% от китайските газови нужди;
-- за Русия - единствен голям пазар за ямалския газ, който беше развит за Европа;
-- структурно фиксиране на руската позиция на снабдител с ниска ценова сила;
Това е, в най-чист вид, договорна форма на ресурсна капитулация - обвързване на национален стратегически актив (Ямалските газови залежи) с дългосрочни условия, които ще се сметнат за неизгодни в почти всяко бъдещо състояние на света, в което Русия има други пазарни опции. Но именно затова Пекин чака - за момента, в който Москва ще подпише при тези условия.

- Какво показва фактът, че Путин говори за „безпрецедентно ниво“ на отношенията с Китай, а Пекин продължава да поддържа активни икономически връзки и със САЩ?
- Разминаването между руския дискурс и китайското поведение е едно от най-точните диагностични индикатори за самата природа на отношенията. Когато два контрагента описват едно и също партньорство с драматично различен реторичен регистър, това не е недоразумение - това са данните от реалността. И тези данни показват, че Москва се нуждае от рамката на „безпрецедентно ниво", за да придаде смисъл на стратегическата си позиция, докато Пекин не се нуждае от такава рамка, защото реалното разпределение на властта вече я подкрепя без необходимост от риторично преувеличение. Докато Путин говори за „безпрецедентно ниво" на отношенията, Пекин едновременно подписва милиарди в селскостопански сделки със САЩ, отказва да защити Русия пред собствените си банкови системи и активно работи за реципрочно държавно посещение на Си във Вашингтон. Това не е „безпрецедентно партньорство" - това е инструментална връзка, при която китайската страна запазва оптимизирана позиция спрямо всичките си големи геополитически вектори.

- Виждаме ли нов модел на глобално противопоставяне — САЩ срещу оста Китай–Русия, или отношенията са много по-прагматични, отколкото изглеждат публично?
- Нито едното, нито другото - и точно затова случаят е аналитично интересен. Това, което виждаме, не е нито връщане към модела САЩ–СССР от 1950-1989 г., нито чисто прагматично балансиране, при което идеологията и геополитическата структура са нерелевантни. Това е нова конфигурация, която не се вписва добре в нито един от наследените теоретични модели - и именно това е причината, поради която политически анализатори и от двете страни на Атлантика се изкушават да я опаковат в стари рамки, които деформират разбирането ѝ. В нея има реални елементи от студената война:
-- военното изграждане;
-- формиране на алтернативни институции (БРИКС+, ШОС, CIPS);
-- ядрена модернизация;
-- състезание в новите домейни (киберпространство, изкуствен интелект, космос) и т.н.
Но рамката пропуска няколко фундаментални различия:
-- първо, икономическата взаимозависимост е безпрецедентна;
-- второ, отсъства идеологически универсализъм;
-- трето, повечето държави хеджират, не избират.
Не става въпрос и за чист прагматизъм, защото сделките на върха съществуват върху конфликтна структура, не я отменят. Освен това, биномията приятел–враг продължава да е налице, дори когато икономическата дейност продължава. И най-сетне, идеологическите различия, макар че не са универсални, не са изчезнали. Това, което виждаме, е по-точно описано чрез разграничение на три различни нива на отношенията, всяко от които има собствена логика:
-- транзакционна дипломация на върха - това е нивото на Тръмп–Си в Пекин, Путин–Си в Пекин, на срещите на върха и подписите. Тук доминира прагматизмът. Конкретни сделки се правят, конкретни числа се обявяват, церемониалното се изпълнява. На това ниво гледането на конфигурацията изглежда мирно и стабилно.
-- институционална и структурна архитектура. Това е нивото на финансовите системи (SWIFT срещу CIPS), технологичните вериги (TSMC срещу китайски полупроводници), военните учения и архитектурата на алиансите (НАТО+QUAD+AUKUS срещу ШОС+АСЕАН+други). Тук доминира фрагментацията. Двете системи се отдалечават, паралелните структури се развиват, икономическата взаимозависимост намалява постепенно но систематично.
-- когнитивно, информационно и наративно пространство. Това е нивото на дезинформацията, на влиянието върху изборите, на формирането на публичното мнение, на култивирането на симпатизанти в трети държави. Тук доминира интензивна конкуренция, която често е по-силна от това, което се вижда в горните два пласта.

- Може ли Китай реално да повлияе върху войната в Украйна и защо Пекин избягва да упражни по-силен натиск върху Кремъл?
- Китай разполага с реална и значителна способност да повлияе върху войната - вероятно по-голяма от тази на която и да е друга държава, включително САЩ, но не я упражнява, защото запазването на способността, а не използването ѝ, отговаря на китайската стратегическа калкулация. Когато говорим за Китай и Русия, визирайки войната в Украйна, пред очите ни е учебникарски случай на това, което в теорията на принудителната дипломация се нарича „неупражнена принуда“ (unexercised coercion) - позиция, която произвежда стратегическа стойност именно чрез сдържаността си.

- Какво е голямото послание на тези две визити към Европа - светът навлиза в нова многополюсна система, но къде е ЕС в схемата?
- Посланието е сурово и еднозначно - Европа е структурно изтласкана от местата, в които се решава нейната съдба. Не чрез драматичен жест на изключване, а през по-фината процедура на това, че никой не я кани, защото никой не я смята за необходима. Това е по-обидно от открита враждебност и стратегически по-опасно. И - връщам се към вашия трети въпрос - Европейският съюз би могъл да бъде истинският трети полюс на нововъзникващия ред, но не е, защото структурните му уязвимости остават нерешени. Между „могъл“ и „не е“ се крие цялата драма на сегашния европейски момент.

ЕС е достатъчно голям, за да бъде третата опорна точка, но твърде фрагментиран, за да действа като такава.

Между потенциала и реализацията зее точно онази пропаст, в която Москва и Пекин действат. Двете посещения в Пекин през май 2026 г. изпратиха към Европа едно послание, което не беше изговорено вербално, но беше структурно недвусмислено: Европа е въобразена като декоративен елемент на ред, който се строи без нея. Това послание трябва да бъде разбрано не само от европейските правителства, но и от европейските общества, защото в крайна сметка отношението към него е въпрос на колективна политическа воля.