Йосиф Петров: поетът, който укри стиховете си в буркани

Стиховете му започват като мисъл, която не бива да бъде изгубена. В лагера на остров Персин край Белене Йосиф Петров ги съчинява наум, повтаря ги, докато ги запомни, а след освобождаването си ги записва и скрива в буркани, заровени в земята. Десетилетия по-късно тези текстове ще се появят в книгата „Вик от каторгата“.

На 16 октомври 2004 г. поетът умира на 95-годишна възраст. Роден е на 14 май 1909 г. в село Чирен, Врачанско, и още от млад съчетава учителската работа, литературата и обществения живот. Завършва Средното механотехническо училище в София, следва „Консулство и дипломация“ в Свободния университет, а по-късно работи около 30 години като учител по галванотехника. Бил е и Хумболтов стипендиант в Германия.

Поезия между свободата и мълчанието

Първата стихосбирка на Йосиф Петров – „Родна земя“ – излиза през 1939 г. До 1948 г. той публикува още книги, но след това настъпва дълъг период, в който творчеството му остава извън официалния литературен живот. Причината е и политическата му позиция като участник в земеделската опозиция.

След събитията в Унгария през 1956 г. Петров е изпратен в лагера на остров Персин, където прекарва около три години. Там се раждат стихотворенията, които по-късно ще съставят „Вик от каторгата“. Самият той разказва, че ги е пазил в паметта си, защото не е разполагал с безопасен начин да ги съхрани.

„Поезията е вторият ми живот“

След промените от 1989 г. книгите на Йосиф Петров започват отново да достигат до читателите. Освен „Вик от каторгата“, той издава „Различни пъстроцветия“, „Ти ме повика, мое родно село“, „Смях и жлъч“ и „Декамеронки като бонбонки“. В стиховете му се срещат личният спомен, лагерната болка, хуморът и тревогата за съдбата на България.

През 2002 г. поетът формулира кратко своето житейско верую:

„Скромност, честност, трудолюбие, пестеливост.“

Думите са част от разговор, в който той определя поезията като „втория си живот“ и говори за най-голямата си болка – България.

От литературната тишина до парламентарната трибуна

Йосиф Петров остава в паметта не само като автор. През 1990 г. той открива първото заседание на Седмото Велико народно събрание като негов най-възрастен член и почетен председател. В речта си определя събранието като призвано да постави основите на „нова, свободна, независима, демократична и правова държава“.

През 2000 г. е удостоен с орден „Стара планина“ – първа степен. Но най-необичайният образ на Йосиф Петров остава този на човека, който превръща паметта в убежище: пише стихове без хартия, пази ги десетилетия и накрая ги връща на читателите.

Източници: btvnovinite.bg, literaturensviat.com, artoteka.bg