Притча за безусловната любов

Преди няколко века в пещера някъде в азиатската джунгла седем монаси медитирали върху безусловната любов. Първите трима били главният монах, брат му и най-добрият му приятел. Четвъртият бил неприятел на главния монах — двамата просто не се разбирали. Петият в групата бил много стар монах, в толкова напреднала възраст, че всеки момент очаквали да умре. Шестият монах бил болен — всъщност толкова болен, че и той можел скоро да се спомине. И последният, седмият, бил безполезният монах — той винаги заспивал по време на медитация, не можел да запомни думите на мантрите, а когато напявал, излизало фалшиво. Не можел дори робата да си облече както трябва. Останалите обаче го понасяли и му били благодарни, задето ги учи на търпение.
Един ден разбойници открили пещерата и понеже била отдалечена и закътана, решили да я направят свое убежище. Затова решили да убият монасите. За щастие главният монах бил красноречив оратор и успял да склони разбойниците да пуснат всички негови събратя, освен един, който щял да бъде убит като предупреждение към останалите да не казват на никого за пещерата. Това било най-доброто, което главният монах успял да постигне.
Оставили го насаме, за да вземе ужасното решение кого да пожертва, та да бъдат спасени останалите.
Когато разказвам тази история пред публика, тук спирам и питам: „Е, кого според вас е избрал главният монах?“. Това пречи на някои от слушателите да заспят и събужда онези, които вече са заспали. Напомням им, че седмината са главният монах, братът, най-добрият приятел, врагът, старият монах, болният монах (и двамата на прага на смъртта) и безполезният. Кого според вас е избрал?
Някои предполагат, че това е врагът.
— Не — казвам.
— Брат си?
— Грешка.
Някой винаги споменава безполезния монах — какви съдници сме само! И след като съм се позабавлявал добре, им разкривам истината: главният монах не могъл да избере.
Той обичал брат си също толкова колкото и най-добрия си приятел; и също толкова обичал той врага си, стария монах, болния монах и дори добрия стар безполезен монах. Той бил овладял до съвършенство смисъла на онези думи:

Сърцето ми винаги ще е отворено за теб, каквото и да правиш, който и да си.
Вратата на сърцето на главния монах била широко отворена за всички — от безусловна, непознаваща дискриминация и ограничения любов. И най-трогателното от всичко е, че обичта към другите била равна на обичта му към себе си. Сърцето му било отворено и за самия него. Ето защо той не избрал между себе си и другите.
На юдео-християните сред присъстващите припомням, че в техните писания се казва: „Възлюби ближния си като себе си“. Не повече от себе си, нито по-малко, а като себе си. Това означава да гледаме на другите по същия начин, по който гледаме на себе си, но и да гледаме на себе си така, както гледаме на другите.
Защо повечето от слушателите ми предположиха, че главният монах е избрал самият той да умре? Защо в нашата култура винаги жертваме себе си заради другите и това се счита за добро? Защо сме по-взискателни, критични и склонни да наказваме себе си, отколкото всеки друг? Причината винаги е една и съща: все още не сме се научили да обичаме себе си.

Ако смятате, че е трудно да кажете на друг човек:

„Сърцето ми е отворено за теб — каквото и да направиш“, то е нищо в сравнение с трудността, пред която ще се изправите, когато трябва да кажете:

„Аз. Аз съм този, с когото живея, откакто се помня. Аз самият. Вратата на сърцето ми е отворена и за мен самия. За всичко, което съм, каквото и да съм направил. Влез“.
Това имам предвид, когато казвам да обичаме себе си — нарича се прошка. Да прекрачим прага на затвора, изграден от чувството за вина, и да бъдем свободни; да бъдем в мир със себе си. И ако наистина намерим смелостта да си кажем тези думи искрено, в своя съкровен вътрешен свят, ще се устремим нагоре, а не надолу, докосвайки чистата любов. Един ден всеки от нас ще трябва да си каже тези думи или други подобни честно и без преструвки. Тогава ще се почувстваме така, сякаш част от нас, която е била отхвърлена и оставена да живее на студа ужасно дълго, се е прибрала у дома. Ще се почувстваме цялостни и свободни да бъдем щастливи. Само когато обикнем себе си по такъв начин, ще разберем какво значи да обичаш истински друг човек — ни повече, ни по-малко.
И запомнете, моля ви: не е нужно да сте съвършени, да сте безупречни, за да си дадете тази любов. Не чакайте съвършенството, то никога не идва. Трябва да отворим сърцето си за себе си — каквото и да сме направили. Когато го отворим, ще бъдем съвършени.

Из "Отвори сърцето си", Аджан Брам