Зорлем ни бутат към нов Хитлер

Европа е в криза. Това е нормално. Европа се е раждала в криза и се е развивала в криза. Сега обаче е в криза, в каквато не  се е намирала от 70 години насам. Става въпрос за криза , която може да се изроди в нещо ужасно.

Европейските нации не вярват на ръководството на ЕС. Те  не вярват, че то е достатъчно силно, за да им гарантира сигурност.  Това чувство се оформи след един водовъртеж от събития, който сякаш сложи края на един етап от европейския проект. Първо беше финансовата криза. Гърция, Испания и Италия бяха подложени на тежки програми за икономии, които накараха големи части от техните граждани да се чувстват ощетени и онеправдани. През 2015 г. Гърция беше разтресена от протести, недоволство и политически катаклизми.

Финансовите проблеми в Испания, пък докараха страната до политическа криза. Партията на Мариано Рахой спечели изборите през декември, но не съумя да състави коалиция за мнозинство в парламента.  След нова победа през юли, Рахой все още не съумява да сформира правителство. Страната е без такова от вече осем месеца. В същото време новината за излизане на Великобритания от ЕС задълбочи стария проблем на Испания. От 1 година Каталуния иска референдум за независимост. Рахой обеща, че ще блокира подобно действие. С липсата на правителство обаче, влиянието на Испания над най-богатия й регион изглежда, че все повече отслабва.

Самата новина за Brexit пък беше еманацията на липсата на доверие към ЕС. Британците показаха, че нямат доверие в ръководството, политиката и идейния път на Съюза. Референдумът във Великобритания показа все по-голямата мощ на популизма в Европа. Партията за независимост на Найджъл Фарадж достигна апогея си, след като оглави кампанията за излизане от ЕС. Тази кампания беше подкрепена и от ексцентричния кмет на Лондон Борис Джонсън, станал известен с пиперливите си обиди към световни лидери по време на журналистическата си кариера.  Той  се размина с премиерския пост, по собствено желание, но пък бе награден с поста на външен министър.

Ексцентриците като Борис Джонсън показаха, че са способни да разклащат устоите на европейския проект. Следващият такъв може и да не се откаже от премиерския пост и може да не е такъв шантав симпатяга.

Европа търси своето ново лидерство.  Оказва се, че в момента тя няма такова, което да реши бежанската криза. Вземат се чиновнически решения, служещи за отбиване на номера, докато страховете за загубата на европейската културна идентичност обземат европейските нации. В същото време от ЕК и ООН продължават да ни заливат с думи за мултикултурализма и интеграцията.

Интеграцията в Европа се провали, като това най-добре се символизира от гетата в Париж и тормозените жени в Кьолн.  Европейците не вярват, че бежанците от Близкия Изток искат да приемат тяхната култура.  Техните лидери обаче продължават да ги приемат, оставайки глухи за гласовете на гражданите си. Дори и тези гласове да противоречат на идеята за мулутикултурализма, те са граждански гласове и трябва да бъдат чути.

Европейското лидерство стигна до там, че да бъде шантажирано от една страна, в която авторитаризмът видимо се надига. Реджеп Ердоган стои пред милионни тълпи в Турция и плаши Европа.  Европа обаче стои спокойна и не реагира.

Европейците ги е страх. Страх ги е да не загубят културната си идентичност и ги е страх да не се превърнат във васали на един нов султан. Все повече от тях вече не искат да бъдат управлявани от чиновници и се оглеждат за силна фигура.

 Премиерът на Унгария Виктор Орбан, с крайните си позиции спрямо бежанците, все повече започва да се очертава като нов тип европейски лидер.  Лидер, който говори за общите страхове и който предлага радикални решения за тях.  Орбан обаче предлага само стени и огради.

Ако кризата и безсилието на ЕС продължават да се задълбочават, може да се появи и човек с по-крайни решения. При още няколко престъпни пандемии като тази в Кьолн и кървави атентати, като тези във Франция, хората може и да решат, че искат тези решения. В момента популистките движения в Европа отново бавно, но сигурно набират сили.

Националният фронт на Марин льо Пен във Франция набира сили, които могат да разклатят цяла Европа. В края на миналата година движението беше спечелило местните избори в много от районите в страната на първи тур. Този успех беше неутрализиран на втори тур, но след няколко години това може и да не стане.

Партията за независимост на Найджъл Фарадж вече постигна голямата си цел да откъсне Великобритания от ЕС. „Движение 5 звезди“ на Бепе Грило вече излъчи кмет на Рим. Германските политици все повече се потят , когато чуят за „Алтернатива за Германия“. Националисти от Германия и Холандия вече започнаха да посещават българската граница, за да помагат на местните ловци на бежанци. Тези действия стават все по-малко смущаващи.

Хитлер и Мусолини се издигнаха от руините на Първата световна война. Те запълниха нуждата от силно ръководство на една Европа, голяма част, от която се чувстваше неоправдана и наказана за действия, дело на отделни лидери. Знаем какво се случи тогава.

Сега имаме една Европа, голяма част, от която се чувства неоправдана.

Лошото е че отговорът на тези проблеми може да дойде от фигура, която дава радикални решения. Фигура, която ни обещава сигурност на базата на крайната сила. Европа има нужда от силно ръководство, което да я реформира така, че да се съобразяват с нея.

Преди няколко месеца чешкият президент Милош Земан заяви: „Правилно се говори, че ЕС е икономически гигант и политическо джудже. Иска ми се ЕС да има равнопоставен роля в преговорите със САЩ, Русия и Китай. Сега това обаче няма как да се случи.“  Европейските лидери трябва да покажат, че ЕС може да осигури сигурност на своите граждани, или самите граждани ще потърсят кризисна алтернатива, за която от историята знаем, до какво може да доведе.