2016 година: Народът срещу статуквото

23 юни 2016 г. Немислимото се случи. Британците демонстративно заявиха, че не желаят повече да са част от обединена Европа. Искат да са остров. Окей, глас народен, глас божи. Защо обаче това трябва задължително да е лоша новина за континентална Европа?

„Всяко зло за добро”, казва по въпроса мъдър народ като българския. Ако шамарът от Обединеното кралство бъде разчетен правилно, това може да се окаже чудесен подарък. Не че го направиха нарочно и от добри чувства към нас. И все пак. От британците за Европа. Напълно безплатно. Нещо като Бийтълс, футбола и Шерлок Холмс. Стига да има кой да види най-после „червената” лампа, а тя вече удря като електрошок.

След бягството на Лондон топката е в ЕС. Членовете му трябва най-после да очертаят посоката за напредък. В историята нямаше държава, която да е напуснала съюза. Е, вече има. Федералистите в ЕС се тревожат, че примерът на Кралството ще отвори апетита и на други да поискат излизане от общността. Крайно време е да спре да се мисли за това и да се насочи внимание към причините за проблема. Ако това отново не се случи, ЕС е чао!

Брюксел упорито избягваше болните теми през последните години. В някаква степен има оправдание, но слабо. Финансова криза, проблеми с използването на еврото като обща валута, икономическа стагнация и възход на антиевропейските популистки партии. Драмата с гръцкия дълг и британското недоволство предизвикаха сигнали, но явно недостатъчно силни. Резултатът от Острова беше първият реален удар в лицето на Меркел, Оланд и Юнкер.

Дори уж „сигурната” победа с 58/42% за оставане на Лондон в ЕС не променяше ситуацията. Брекзитът сега поражда неудобни въпроси за грешките от миналото, които е време да получат отговор. И най-важният от всички – как ще продължи да функционира ЕС, след като сегашният модел отдавна е за кофата.

Лятото на 2016 г. със сигурност беше най-трудното в историята на обединена Европа. Проблемите с Гърция вече изглеждат незначителни. Европейската идея е едно от най-ценните неща в нашия свят и трябва, а и е крайно време да се брани. Но първо е задължително да „се излекува", защото в момента силно „кашля” и има „висока температура”. Може би е време и за преосмисляне на вярата. И който не разбира смисъла на обединена Европа и не иска да членува в нея – сбогом!

Тревогата е, че в дни на главоболие и световъртеж много често историята се формира от волята на случайността. Брюксел толкова силно повярва в „евролюбовта” на британците, че дори и в момента няма готов вариант за реакция. А и вече е твърде късно за „план Б”, ЕС има нужда от нов „план А”.

Възможност за ЕС да се лиши от излишния товар, да стане по-ефективен и най-важното по-разбираем за хората.

В момент на криза няма нищо ненормално в това всеки организъм да изпадне в паника. Тя замъглява инстинктите, пречи на мисълта и те кара да забравиш поуките от историята. Точно това се случва в момента в сърцето и мозъка на Европа. Слуховете за смъртта на ЕС обаче са силно преувеличени, дори само заради това, което все още съществува от него.

В година, в която Великобритания гласува за напускане на ЕС, и американците дадоха своя принос към глобалния популистки бунт. Доналд Джон Тръмп беше избран и през януари ще стане официално 45-ият президент на САЩ. За зла беда на социолозите, ужас на демократите, кошмар на имигрантите и за радост на любителите на разкази за световния апокалипсис.

Гръмката победа на републиканеца всъщност беше най-очакваното нещо на света. На Стария континент гласуват за националисти, на Острова за Брекзит, а зад Океана за Тръмп. Навсякъде печели вотът на отрицанието. Такива са времената.

На американците, като на всички други хора по света, им писна от статуквото. Дойде им до гуша от управляващи с широки усмивки, който говорят много, но вършат малко; използват политическите си позиции, за да печелят милиони от страничен бизнес, прелюбодействат в Овалния кабинет и се вълнуват за народа си само около избори, Коледа или 4-и юли.

Вотът в САЩ беше избор между до болка познатото настояще и доста рисковото, но все пак различно бъдеще. Търсене на по-малкото зло. И американците решиха, че това е Тръмп.

Дойде времето, в което анализаторите започнаха с оценките за осемте години управление на Барак Обама. Ще се изпишат безброй редове за нещо, което трябва да бъде определено само с едно изречение. Девизът „Да, ние можем”, здравната реформа „Обамакеър” и мълчаливата безпомощност на забележителния оратор, но твърде плах геополитик Обама, пред завърналата се с гръм и трясък на картата Русия, завършиха логично с ... Тръмп.

Накратко – бивша отвсякъде. Клинтън изглеждаше непоколебимо самоуверена дори когато призна победата на Тръмп. Изговори обичайните за кариерата си клишета и разплака своите поддръжници в Ню Йорк и цялата страна. Всичко отдавна изглеждаше като един лош сън и Клинтън направи без да иска огромна услуга на американците, освобождавайки ги от присъствието си.

Всичко това вече е минало. Топката е изцяло в Тръмп. Началото изглежда невъзможно, но спомнете си ситуацията преди 36 години. На изборите през 1980 г. бившият треторазряден холивудски актьор и губернатор на Калифорния – Роналд Рейгън печели гръмка победа и влиза в Белия дом като президент. Очакванията не са никак високи, но днес на негово име са кръстени летище, библиотека и самолетоносач. Така че пред Тръмп няма обективни причини задължително да се провали в Белия дом.

Успехът на Тръмп изглежда повече от заслужен. Той се оказа неопитен, но впечатляващо издръжлив политик. Тръмп се осмелява да казва всичко, често пъти говори инстинктивно, отколкото премислено, удря там, където боли. Той говори за „една фалшифицирана система” и за „корумпирани" политически представители”. Звучи ли ви познато?

Тръмп е арогантен, харизматичен, рязък и понякога забавен. И въпреки че си противоречеше, въпреки че по време на трите дебата показа, че не е много запознат със същината на обсъжданите въпроси, неговите поддръжници искаха да му вярват.

С причудлива руса прическа, безупречно облечен, той впечатлява и ужасява едновременно. Когато десетина жени го обвиниха в сексуален тормоз, той ги нарече лъжкини и само по чудо оцеля през политическата буря, породена от тези обвинения.

Тръмп определено не е идеолог. Той беше демократ до 1987 г. После стана републиканец в периода 1987-1999 г., след което беше член на Реформистката партия (1999 г. - 2001 г.) После отново беше демократ от 2001 г. до 2009 г. и накрая пак стана републиканец.

Всичко това на фона на безупречната политическа визитка на Клинтън. Той имаше само прическата и егото си. И въпреки това победи и скоро ще седне зад най-важното бюро, в най-величествения офис, в най-значимата резиденция в света. И в един момент може да се окаже, че той е промяната, от която светът отдавна и отчаяно се нуждаеше. Да, Доналд Тръмп.