Френските концентрационни лагери през XIX и XX век

Франция е сред държавите от капиталистическия център, която както и САЩ, Великобритания и Канада практикува създаването и използването на концентрационни и трудово изправителни лагери през ХIХ и ХХ век.

По време на завладяването на Алжир през 1830-те години френската армия затваря голямо количество алжирци в така нар. „палаткови градчета“ и концентрационни лагери. В ранния етап на колониално господство французите използват лагерите, за да вкарват в тях араби, бербери и турци, които насиствено са прогонени от плодородните си земи, където са замествани от французи, испанци и малтийци.

По някои данни в периода между 1830 и 1900 година между 15 и 25 % от алжирското населението умира в такива лагери. Същото използване на лагери става и по време на войната за независимост на Алжир, когато цели селища, заподозряни, че подкрепят бунтовниците от Националния фронт за освобождение на Алжир, са вкарвани в лагери (1). Алжирски източници говорят за загинали в този период от 1 до 1.5 милиона алжирци и 3 милиона преминали през концлагери (2), но както става и с цифрите при загиналите във войните и лагерите навсякъде, за това се води дискусия и изказват различни мнения (3).

През 1912 г. се приема Закон срещу скитничеството, който вкарва циганите в затворените центрове. Първите съвременни лагери са създадени по време на Първата световна война (1914-1918 г.), където са задържани цивилни граждани (главно германци, австроунгарци и от Османската империя). През 1920-те-1930-те години са създадени лагери и за арменци (4). През 30-те години на ХХ век Франция изгражда лагери за избягалите от Испания стотици хиляди участници в гражданската война на страната на републиканците, които са победени от Франко.

За тях е създадена серия от лагери, в които те са разделени на различни категории като на някои от тях се разрешава да напускат лагерите, докато за другите се правят договорки за завръщането им в Испания. През 1938 г. към тях се прибавят избягали от Германия евреи и други преследвани от нацистите граждани. През 1939 г. в лагерите се вкарват както германски антинацисти (комунисти, германски евреи и пр.), така и пронацистки настроени германци. След поражението през 1940 г. и създаването на 10 юли 1940 г. на режима във Виши тези лагери се запълват с евреи от различни места. Освободените преди това от лагерите испански емигранти ги вкарват отново в тях и ги обявяват за политически затворници, като около 5000 от тях намират смъртта си там.

До днес още обаче е покрит с мрак периодът между 1944 и 1948 г., когато стотици хиляди германци прекарват във френски концентрационни лагери. Непосредствено след освобождението от нацистите във Франция има множество случаи на убийства на немци за отмъщение и раздаване на лично правосъдие.

Правителството тогава моли американците да му предадат около 2 млн. германци, за да използва техния безплатен труд за възстановяване на страната. Общият брой на държаните в стотици лагери или “складове”, както тогава ги наричат жаргонно, по официални данни е 1 млн. 65 хиляди германци, депортирани преди това от Германия. Към тях следва да се добавят 182 400 души, затворени в концентрационни лагери във френската окупационна зона в Германия, а такива има и в останалите зони.

Във Франция, където след войната има остър недостиг на работна ръка, тези пленници се използват в селското стопанство и индустрията. Те са ценен капитал, играещ важна роля при въстановяване на сгради, пътища, мостове, при разминиране. В директива на ГУДВ (френския аналог на ГУЛаг) от 7 април 1945 г. се подчертава: “Поддържането на пленниците в състояние на годност за работа следва да бъде главна задача.” Въпреки това десетки хиляди умират от тежкия труд, при използването им за разминиране, от недохранване, липса на хигиена.

Оказва се, че е по-евтино да се осигурят допълнителни пленници, отколкото да се полага грижи за съществуващите. Само от дизинтерия и тиф умират между 25 и 60 хиляди души. Бивши затворници след това разказват, че по жестокост на условията тези лагери не отстъпват на Бухенвалд. Фабиан Теофилакис, който изследва този феномен във Франция, пише че до края на 1946 г., когато ситуацията започва да се подобрява, в лагерите катастрофически липсват дрехи, одеяла, а хранителният рацион е сведен до порция супа веднъж на два дни. Но френските власти искат от американците в Германия нови и нови работни ръце, знаейки, че не могат да нахранят и облекат дори тези, които са при тях. Общият брой на загиналите е около 70 хиляди души. За този период във Франция за дълго време е забравено. Както отбелязва Фабиан Теофилакис, било е по-лесно да се „затвори мрачната страница на миналото и провъзгласи началото на епоха на помирение”, да се изпълни “дългът на забравата”, основан на мълчанието (5).

(1) List of concentration and internment camps, https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_concentration_and_internment_camps#France, 18.02.2018

(2) Simon, Jacques. Libre Algérie: 1986-1988, Harmattan, 2006, р. 23

(3) Windrow M., Chappell M. The Algerian War 1954-62. Oxford, 1997, p. 3

(4) Rajsfus, Maurice. Drancy, un camp de concentration très ordinaire, Cherche Midi éditeur, 2005; Bernardot, Marc. Camps d’étrangers (in French). Paris: Terra., 2008, pp. 142–146

(5) Baecque, Antoine. Camps francais, le voile se leve: Les conditions de vie des prisonniers de guerre y étaient très pénibles, Liberation, 19 novembre 2003