Ще избухне ли персийското буре с барут?

Някой сякаш упорито се опитва да бъде премината критичната точка на напрежение между САЩ и Иран, отвъд която войната ще стане неизбежна. В средата на миналия месец се появи информация за „саботажни действия“ спрямо четири търговски кораба в пристанище на ОАЕ, точно месец по-късно бяха взривени два танкера в Ормузкия пролив, а една седмица след това последва свалянето на американски безпилотник над същия пролив. Ако и това не е достатъчно за избухването на военен конфликт, нищо не пречи стъпките по дестабилизация на региона да продължат. И проблемът е, че има мощни сили, които са заинтересовани от по-нататъшната ескалация на напрежението.

Засега е успокояващо, че двамата президенти - Доналд Тръмп и Хасан Рохани се стремят да запазят миролюбивия тон. Първият се опита да омаловажи инцидентите с танкерите, като заяви, че тяхното взривяване не засяга пряко американските интереси. И посочи други страни, по-специално Япония и Китай, като по-заинтересовани от запазването на безопасността в Ормузкия пролив. Вторият държавен глава отрича всяка съпричастност на страната му с атаките срещу танкерите. Въпросът е доколко са искрени и двамата и дали от един момент нататък самите те няма да се превърнат в жертва на обстоятелствата.

Думите на Тръмп породиха определен дисонанс с незабавната рефлексия на официален Вашингтон, откъдето веднага декларираха, че става въпрос именно за ирански провокации. Позицията бе подкрепена веднага от Великобритания, Израел, Саудитска Арабия и още няколко дребни монархии в Залива. Което вече очертава контурите на евентуална антииранска коалиция. Не изглежда да е господар на положението и Рохани. Над него стои все пак аятолах Хаменей, а могъщата Революционна гвардия е извън контрола му.

Въпросът е докъде са готови да стигнат двата противника и доколко лидерите им разполагат с поле за маневриране. И дали Тръмп и Рохани няма да се изправят пред ситуация, когато само войната може да прикрие провалите им.

Продължи ли ескалацията в региона, американският държавен глава по същество се изправя пред фиаско на една от главните му външнополитически линии - използването на икономическите санкции като начин за „опитомяването“ на Техеран. Но вместо да укротят аятоласите, налице е настъпването на драматична радикализация на поведението им. До степен сами да провокират военен сблъсък с Америка.

От друга страна и политиката на иранския президент е на път да катастрофира. Той постави страната си в условия, при които поетите ангажименти за отказ от производството на ядрени компоненти, се превръщат в едностранна тежест, която не само не е компенсирана (както следва от ядреното споразумение), но в момента тече процес на икономическото задушаване на Иран.

Едва в подобен контекст може да разберем възможното авантюристично поведение на персийците. Част от тяхното ръководство може би предпочита да се стигне до открит конфликт с американците и техните съюзници, отколкото да се търпи сегашното положение, при което страната бавно губи своя потенциал и се изправя пред риска от избухването на масови социални протести. Явно те възприемат по-вероятно да прокарат политическото си оцеляване и през понасянето на военно поражение, отколкото в условията на стопанска стагнация и обществено недоволство.

Разбира се, те може би разчитат, че преди поведението им да доведе до война, то може да сработи като блъф. Показвайки, че не само не са респектирани от американската военна машина, но са готови да ѝ отправят директно предизвикателство, те вдигат залога, по начин крайно нежелателен за администрацията на Тръмп. Пред перспективата да влезе в мащабен конфликт точно година преди предстоящите президентски избори, тя може би ще предпочете да ревизира тихомълком иранската си политика. Примерно, без да се декларира открито отмяната на наложените санкции, да си затваря очите при тяхното нарушаване от трети страни.

Проведените саботажи на танкери и сваления дрон кореспондират и с официалната позиция на Иран, че в условията на открит конфликт с Америка, страната ще действа също максимално агресивно. И затварянето на Ормузкия проток е само една от бъдещите последици. Останалите вероятно включват ракетни удари към американските съюзници в региона, както и използването на територията на Ирак и Сирия за нападения срещу Саудитска Арабия и Израел. Доколко те ще са ефективни е друг въпрос, но като цяло иранциите се стремят да покажат, че максимално скъпо ще „продадат собствената си кожа“.

В което има известна доза истина. За да бъде разгромен Иран, на Съединените щати ще са нужни значителни военни усилия. Осъществявани без сухопътна инвазия, те ще продължат сигурно повече от месец. На първо място се налага цялостно унищожаване на иранската ПВО и ракетните съединения, за да може конфликтът да бъде вкаран във формата „мач на една врата“. Впоследствие трябва да започнат действия за неутрализиране на онези военизирани структури, които са в състояние да блокират или нарушават транзита през Ормузкия пролив. И разбира се, случаят ще се използва и за разрушаване на иранската ядрена инфраструктура. Която обхваща десетки обекти, много от които скрити под земята и една действаща ядрена електроцентрала.

Дори да проведе брилянтна военна операция, Вашингтон ще инкасира определени загуби. Най-малкото ще разпали за пореден път антиамерикански настроения по света, които допълнително ще се усилват от всеки кадър, изобразяващ невинно загинали ирански цивилни граждани, включително и деца. А без „съпътстващи“ жертви няма да се мине. В допълнение, колапсът на Иран ще дестабилизира региона много повече, отколкото Втората война срещу Ирак.

И въпреки това, във Вашингтон съществува огромна общност, прокарваща идеята за война с Иран. Парадоксално, тя не включва само военнопромишления комплекс, израелското и саудитското лоби, но и множество демократични кръгове. Които в ненавистта си към Тръмп са готови да заплатят за неговата дискредитация, дори с цената да въвлекат страната си във война. Подобен широк фронт е способен да настрои американското обществено мнение в полза на силово решаване на иранския проблем, а за саудитското и израелското разузнаване едва ли ще е проблем да „сервират“ нужния повод за започване на войната.

За иранците също не е проблем да я провокират. Държавния секретар Помпео вече начерта „червена линия“, която се изразява в наличието на пряка атака спрямо американски военнослужещи. А в района не е чак толкова трудно да се намерят подходящите мишени. Има ги в Сирия, Ирак, Афганистан, Саудитска Арабия, Катар и къде ли още не.

Бъдещето на Персийския залив до голяма степен ще се определи от двубоя между два вектора на противопоставяне, донякъде идентични и за Вашингтон, и за Техеран. Срещу целенасочените привърженици на войната и в двете столици са се изправили двамата президенти, които хаотично и донякъде страхливо се опитват да запазят крехкия мир в региона. Но за тази си политика не са склонни да заплатят със собствената си репутация. И когато поне единият от тях реши да се предаде пред натиска на ястребите в обкръжението си, персийското буре с барут ще избухне моментално. И може би вече сме в навечерието на този момент.

Автор: Георги Георгиев