Талибаните победиха САЩ

В статия за американското издание The Washington Post журналистът Макс Буут сравнява американските „авантюри“ във Виетнам и Афганистан. Защо Америка претърпя толкова унизителни поражения? Кой е виновен? Може би желанието на Вашингтон да „строи“ всички под себе си? Или амбициозните политици, некадърните и измамни военни и ненаситният военно-индустриален комплекс? Подобни неуспехи ще се повтарят и в бъдеще, убеден е авторът, цитиран от Агенция "Фокус".

След падането на Южен Виетнам през 1975 г. в Америка избухва разгорещен дебат за това кой е загубил войната във Виетнам. Много военни и представители на правителството на Републиканската партия се присъединиха към мита за „удар с нож в гърба“, обвинявайки политици и медии, че уж не позволяват на военните да победят Северен Виетнам. Много либерали, от друга страна, твърдяха, че това е война, в която САЩ не трябва да се включват и не могат да спечелят.

Афганистан все още не е загубен, но с бързото настъпление на талибаните спорът относно това „кой е загубил Афганистан?“ вече започна. Републиканците, след като явно забравиха, че именно президентът Доналд Тръмп започна изтеглянето на войските, обвиняват Байдън в „надвисналата катастрофа“. Байдън се защити миналата седмица с аргумента, че „постигнахме целите си да хванем терористите, които ни нападнаха на 11 септември, и да осигурим справедливост за Осама бин Ладен“. В допълнение той заяви, че „от хората в Афганистан зависи да решат какво правителство искат“.

Пенсионираният генерал-лейтенант Н.Р. Макмастър, съветник по националната сигурност на Тръмп, яростно се намеси и обвини американските медии в „незаинтересованост, пораженчество и подготовка за капитулация“, докато прогресивният телевизионен водещ на MSNBC Мехди Хасан твърди, че „самото нашествие беше диво, без да се отчита, че на нито един от четирите самолета, превозващи терористите от 11 септември 2001 г., нямаше афганистанци“. Достатъчно е да се каже, че има много виновни за това, което вероятно ще бъде запомнено като втората голяма война - след Виетнам - която САЩ загубиха. Но тази вина не трябва да пада върху медиите. Веднъж самият Макмастър написа, че войната във Виетнам не е "загубена на първите страници на The New York Times, същото важи и за войната в Афганистан". Отрицателните новинарски статии само отразяват реалността, но не я създават.

Истинската вина е изцяло върху политици и генерали, както американски, така и афганистански. Поредица от американски президенти допускаха една след друга грешки. Докато Джордж Буш беше прав да изпрати военни в Афганистан (откъдето започнаха големите атаки от 11 септември, дори ако в самолетите нямаше афганистанци), той сбърка, когато насочи войната към Ирак. Барак Обама извърши бавна, ограничена във времето операция по увеличаване броя на изпратените войници, която позволи на талибаните просто да изчакат приключването ѝ. Тръмп постигна споразумение с талибаните, което практически не изискваше нищо от тях в замяна на оттеглянето на САЩ. Байдън, вместо да посочи, че талибаните никога не са прекъсвали връзките си с „Ал-Кайда“, все пак продължава да изтегля войски, въпреки вероятността Афганистан отново да се превърне в терористично убежище.

Американските военни не могат да избегнат обвиненията в това фиаско. Както отбелязва The Washington Post, американските сили не са успели да „изградят ефективна афганистанска армия и полиция“ или да кажат истината за това колко зле върви тази война. Това беше повече самозаблуда, отколкото умишлена лъжа. Със своя фалшив ентусиазъм и решителност, американските военни по своята същност са склонни да подчертават доказателствата за „напредък“, колкото и да са химерни, вместо да се фокусират върху наистина дълбоките и значими въпроси. Колкото и неефективни да бяха американските политици и военни лидери, афганистанските им колеги бяха дори по-лоши. Причините, поради които по-голямата част от афганистанската армия се срива пред лицето на врага - подобно на иракската армия през 2014 г. - е лошото ръководство и широко разпространената корупция. Както бивш афганистански финансов министър каза пред The New York Times, „лошото управление ни доведе до мястото, където сме днес“. Дори сега, когато врагът е практически пред портите, афганистанският елит продължава да се кара помежду си и да не се обединява, за да спаси нацията.

Като се има предвид слабостта и корупцията на афганистанската политическа класа, във Вашингтон се изкушават просто да си измият ръцете, както прави сега Байдън, като заявят, че са направили достатъчно, а оттук насетне всичко зависи от самите афганистанци. В този аргумент има логика, но в Афганистан, САЩ бяха съучастници в лошото управление - точно както в миналото в Южен Виетнам. В продължение на 20 години сме вкарали безброй милиарди долари в Афганистан и сме сключили съмнителни сделки с корумпирани военни лидери. В процеса ние упълномощихме закалените мошеници, като принудихме афганистанските военни да разчитат единствено на нашата подкрепа. Внезапното оттегляне на американската авиация беше опустошителен удар за тях не само във военно, но и в психологическо отношение, защото излязоха и онези цивилни контрагенти, които осигуряват боеспособността на афганистанската авиация. Когато си тръгваме, „не даваме на хората на Афганистан възможността да решават как да ги управляват“, каза Байдън. Даваме на варварските бойци способността да потиснат малкия брой нормални афганистанци.

С оглед на това колко сме инвестирали в Афганистан през годините, не можем да избегнем отговорността за съдбата му. През 1975 г. полковник от американската армия каза на полковник от Северна Виетнам известната фраза: „Знаете ли, никога не сте ни побеждавали на бойното поле“. На което противникът му отговори: „Може би това е така, но сега вече няма значение“. Всъщност бойците не печелят с битки, а просто с надживяване на по-силния враг. Талибаните направиха точно това. Те все още не са победили правителството в Кабул, но направиха това с правителството във Вашингтон. Нека сега започнат взаимните обвинения и соченето с пръст. Ако Виетнам се счита за показателен, тогава „играта на вина“ около Афганистан може да разклати американската политика за десетилетия напред.