А Макрон си помисли, че го вали дъжд

Кадрите от северозападния алжирски град Оран изглеждаха сюрреалистично. Френският президент Еманюел Макрон, заобиколен от охраната си, която го приканваше възможно най-бързо да се прибере в предназначения за него автомобил, упорстваше с движението на тялото си, като същевременно продължаваше да маха с ръка на тълпата наоколо. Явно ръководителя на Елисейския дворец не разбираше, че алжирците всъщност не се радват да го видят, поради което скандираха неща, които благоприличието ни забранява да цитираме. За сметка на това, усмихнатият Макрон подредено благодареше на събралите се хора. Дори преди да бъде форсиран да влезе в колата от кортежа си, той стъпи на рамката ѝ, за да може да се извиси и отново да поздрави множеството.

Френският президент май наистина мислеше, че това, което го вали, е дъжд.

Когато Макрон стана президент на Франция, изглеждаше така, че времето наистина е подходящо за историческо помирение с Алжир, тъй като той вече бе заявил, че политиката на Париж спрямо северноафриканската страна е била "престъпление срещу човечеството". Миналата година обаче френският държавен глава, макар и в по-непринуден контекст, постави под съмнение изобщо съществуването на алжирската нация, поне преди да настъпи френският колониализъм. Последното бе придружено с редуциране на издаването на френски визи за алжирски граждани (на мароканци и тунизийци също). Северноафриканската страна отговори като изтегли своя посланик от Париж и забрани на френските военни самолети, изпълняващи мисии, свързани със Сахел, да използват въздушното пространство на страната. Алжирският антагонизъм спрямо европейската страна се обостря и поради подкрепата на Франция за Мароко спрямо казуса със Западна Сахара. Но предвид сложната им история, в част от нея - споделена, такива флуктуации в отношенията между Париж и Алжир не са изненадващи.

В същото време, в което Макрон обикаляше Алжир в тридневната си визита, германският външен министър Аналена Бербок бе на посещение в Мароко. През последните години Алауитското кралство се очертава като един от "входовете" на германските инвестиции на "черния" континент, с акцент в автомобилния и логистичния сектор. За целта обаче Берлин трябваше да адаптира позицията си спрямо Западна Сахара, доближавайки се до тази на Мароко, според която въпросната територията трябва да има автономия, но в рамките на границите на Кралството. А отвъд германско-марокански отношения, стратегическото значение на Рабат за целия ЕС се състои в атлантическото крайбрежие на страната, което е източник както на морски храни, така потенциално и на природен газ (ако водите край Западната Сахара бъдат проучени). Територията на Мароко, ако към нея прибавим и тази на Западна Сахара, също така представлява един от възможните маршрути за построяване на тръба, която да снабдява ЕС с природен газ от Нигерия (друг възможен маршрут на подобен проект обаче минава през Алжир).

Стечението на обстоятелствата, според които Еманюел Макрон и Аналена Бербок се озоваха в Северна Африка по едно и също време, е показателно за това как Магреб става все по-важен за стратегическото мислене на ЕС.

Германският пример - да повторим, с инвестиции в автомобилния и логистичния сектор на Мароко - сочи за възможността за изнасянето на производство и осигуряване на линия за доставки, които да са разположени по-близо до континента; в държави, които нямат рисково и враждебно отношение спрямо ЕС. Изборът на Мароко в това отношение изобщо не е случаен. Алауитското кралство, един път, още от Студената война е търсило собствената си сигурност в рамките на западната такава. И втори път, икономиката на страната е изключително свързана с Европа (с Испания и Франция най-вече).

Френският пример пък касае усилията както за общата европейска енергийна диверсификация, върху която ЕС бе принуден да концентрира усилията си след войната на Русия в Украйна, така и спрямо нещо специфично за Париж (продажбата на оръжия за страните от Северна Африка). Затова и Макрон адмирира италианско-алжирското сътрудничество в енергийния сектор, въпреки че Рим се явява конкурент на Париж в това отношение. Става дума за това, че по-рано през годината Италия се разбра с Алжир северноафриканската държава да доставя допълнителни 9 млрд. куб.м газ за европейската страна (и в Алжир, и в Либия италианската енергийна компания ENI има силни позиции; същата ще разработва новите находища в Алжир, отново стана ясно по-рано тази година).

Добрите практики на европейската външна политика спрямо Магреб обаче не отменят както лошите ѝ такива, така и трудностите, с които тя се сблъсква (и тепърва ще продължава да го прави) в тази част от африканския континент. А тези трудности могат да бъдат от много разновиден характер:

от местно и специфично естество. Като съперничеството между Мароко и Алжир, което може да повлияе на снабдяването на Испания и Франция с алжирски газ, доколкото една от тръбите, свързващи двата континента, минава през територията на Мароко;

от двустранно европейско-арабско естество. Алжир, например, отказа да се присъедини към водения от Франция формат G5S, състоящ се от държави от Сахел, чиято цел бе включително общи действия срещу терористите в тази част на Африка. Нещо повече, Алжир с радост замени френското присъствие в Мали с руското такова на наемническите сили от Вагнер, доколкото северноафриканската страна не желаеше влияние на Париж и на юг, доколкото има гарантирано такова на север от себе си;

различие на интересите между европейските страни. Италия и Франция продължават да подкрепят различни властови мрежи в Либия. Италия, Алжир, Тунис и Турция имат коалиция - логистична по своя характер - в Средиземно море, чиито интереси изобщо не отразяват тези на Франция, Гърция и Египет;

влиянието на трети страни спрямо местните държави. Турция и Китай са най-големите чуждестранни инвеститори в Алжир, така както Алжир е и най-големият вносител на руско оръжие на континента. Именно Франция, повече от всяка друга европейска страна, губи свои позиции спрямо "черния континент" най-вече от Китай.

Дали обаче както дипломациите на отделните европейски страни, така и тази на ЕС като цяло, ще имат капацитета да изиграят този сложен външно-политически танц? Още повече, че Северна Африка и Магреб са източник не само на възможности, но и на рискове за Европа (бежанският поток от Либия и контролираното пускане на мигранти - като форма на натиск - от Мароко спрямо испанските автономни градове Сеута и Мелиля, разположени на северозападното африканско крайбрежие).

Дано кадрите от Оран да не са критерий за отговора на поставения въпрос, понеже във въпросния алжирски град изобщо не изглеждаше, че Еманюел Макрон се е ориентирал правилно в ситуацията.