Кървавото асо в политическия покер

Шеста част

Често се казва, че една от основните разлики между модерния Запад и ислямския свят е отделянето на църквата от държавата. При исляма не съществува църква като отделна институция. За вярващия мюсюлманин политиката, икономиката, науката и религията не могат да се разделят в отделни категории. От ХIХ век насам, след като управляващите елити в Египет и други части на ислямския свят започват да възприемат европейските идеи за светски закони и конституционно управление, Западът се асоциира пряко с обожествяването на парите. Радикалните мюсюлмани в Индия, Египет и на много други места призовават към свещена война със западното влияние и неговите „еврейски агенти“, към война с онези измежду мюсюлманските лидери, които са „покварени“ от западния начин на живот. Мюсюлманските братя, например, е радикално движение, основано в Египет през 1928 г. от неголяма група египтяни, в която влизал Хасан ал-Банна, двадесет и две годишният жител на град Исманлия, учител в държавно училище, призоваващ масите мюсюлмани да се върнат в „истинската вяра“. Хасан ал-Банна твърдял, че мюсюлманският свят търпи насилие от страна на Запада, който „уронва достойнството, честта и независимостта (на мюсюлманите – бел. авт.) присвоява си техните богатства и пролива кръвта им“. Съгласно доктрината на Хасан ал-Банна ислямските обичаи и египетското национално наследство биват изтласкани от западните традиции, ето защо „в Египет не бива да бъдат насаждани чужди политически идеали, понеже ислямската държава се явява по-цялостна, по-чиста и правилна, по-възвишена и благородна, и по-достойна, отколкото всичко, което може да бъде срещнато в изказванията на представителите на западната култура и в европейските книги“. Според Хасан ал-Банна наподобяването на Запада и подмяната на законите, дадени от Бога, със закони, внесени от Запада и създадени от хората, са отровили мюсюлманското общество. Като иска привеждане на всички аспекти на обществения живот в съответствие с ислямските ценности, Хасан ал-Банна отстоява ислямския постулат, че държавата и религията са неделими. Затова и настоява за реформа на политическата система в страната, предлагайки на нейните лидери да въведат в Египет законите на шариата. От своя страна Сейид Кутб (друг активист на „Мюсюлманските братя“), заема радикална позиция и обявява религиозна война на държавата. Наблюденията му по време на неговото пребиваване в Съединените щати са го убедили в неизбежния разпад на западната цивилизация. Според Сейид Кутб привързаността на американците към материалните ценности, техният прагматизъм и повърхностна религиозност ги превръщали в материално тяло, лишено от душа и духовно начало. Техният гений в това, което се отнася до промишлеността и управлението, бил съпроводен с духовна и етична примитивност. Съгласно разбиранията на Сейид Кутб, изложени в написаната от него по време на пребиваването му в затвора като член на ръководството на „Мюсюлмански братя“ книга „Жалони по пътя“, че ислямът трябва да стане господстваща идеология: „Ако ние искаме ислямът да стане оръдие на спасението, той трябва да управлява. Трябва да бъде разбрано, че нашата религия не е дошла за това, за да обитава в храмовете и да остава само в сърцата на хората, тя е дошла, за да управлява, за да създава напредничаво и съвършено общество в съответствие със своите понятия за живота, и не просто по пътя на призивите и наставленията, но по пътя на пряко установяване на обществения строй и създаване на свои закони“.
Съвременният свят, според твърденията на мнозина политици и учени, се формира като че ли под влиянието на глобализацията, тоест процеса на насаждане, възприемане, вкореняване на създадените на Запад средства за комуникации, компютърни техники, културни образи, и присъщите им форми на потребителска култура, краен индивидуализъм, идеята за социален инженеринг във вид на демокрация, свобода на личността, открито общество, върховенство на закона и правата на личността над държавните и обществените интереси. Като позитивни последствия от този процес преди всичко изпъква възможността за приобщаване към техническите и технологичните постижения на западния свят, възползването от резултатите на неговите научни открития, усвояването на неговата демократична култура, приемането на толерантността като норма на поведение. Логически следваше, че глобализацията би трябвало да учреди този единен унифициран порядък, който поне съответства на глобализма.
В реалността е налице обаче друга ситуация. Расте нестабилността в отношенията между държавите и народите, глобални мащаби придобиват междукултурните и междуцивилизационните противоречия, проявявани както в индивидуалните, така и в груповите съзнания. Тези процеси водят до фрагментаризация на света, което нагледно е демонстрирано от противостоенето на западната цивилизация и радикализиращия се ислямски свят. Хаосът започва да преобладава над икономическия, културен и социален живот, обхващайки все нови и нови държави и региони на земното кълбо.
Но тези явления всъщност са на повърхността. А в дълбините действа и предпоставя повърхностната картина победилото в световен мащаб лихварство, монетаризмът по същество. И той не само изисква, но и неумолимо налага преразглеждането на самите основи на човешката култура – отказът от всички традиционни задръжки и противотежести, посредством които всяко общество се е защищавало от агресията на финансовия капитал. Всички предишни морални добродетели, култивирани от човечеството в продължение на цялата му история, вече са подложени не само на съмнения, но и на отхвърляне, понеже възпрепятстват пълното тържество на стоковия обмен. Западната либерална цивилизация премина през етапа на пазарната икономика и навлезе в стадия на пазарното общество. По този начин глобализацията отправя предизвикателство както към установения в продължение на столетия световен ред, така и към традиционните ценности.
Там, в бившите колонии с преобладаващо или поне значително мюсюлманско население, проглобализационните агенти налагат парадигмата, че постколониализмът се идентифицира с епохалния и невъзвратим завършек на колониализма. Но това внушение на глобалистите за по-добър и сплотен световен ред целенасочено пропуска да отчете както разделението между и в рамките на съвременните общества, така и игнорира проблемите на „неоколониализма“ – появили се с транснационалните корпорации и международното разделение на труда, което обвързва капитала на Първия свят с пазара на труда в Третия свят. И установява различни форми на жестока експлоатация на наемната работна ръка.
Когато се разглеждат актовете на насилие в държави от Европа, Африка, Азия, както и в Съединените щати, предприети като индоктринирани действия на радикалния политически ислям, то е налице сблъсък на ценностни системи, конфликт между конкуриращи се универсални визии за света. Явление, което Западът се опитва да неглижира, за да избегне идентификацията за обективните предпоставки на конфликта. Етикирането на актовете на насилие като „тероризъм“ е неточно и подвеждащо. Всъщност се води асиметрична война между определени идеологии. От едната страна са въоръжените сили, службите за сигурност, икономическият потенциал на всички държавни институции на западните страни, с мощната им медийна и информационна подкрепа, а от друга страна е „Ислямска държава“, „Ал Кайда“ и още стотина, обявени от ООН за терористични организации. На сцената има два воюващи актьора – западната цивилизация с военно-техническия си, културен и духовен потенциал, и ислямската цивилизация с увеличаващия се конгломерат на всестранен радикален политически ислям, който търси своите корени в ислямския фундаментализъм.
Ако сравним настоящата ситуация с проявите на радикални идеологии от миналото, то независимо дали се отнася до организации, които се основават на расистки убеждения за превъзходство на бялата раса, като например Ку-клукс-клан в САЩ или сепаратистки организации като ЕТА в Испания, или с крайно лява ориентация („Червените бригади“ в Италия), както и радикални дясноориентирани формирования като „Ордине нуово“, „Ордине неро“ и „Авангуардиа национале“ в Италия, то те са били изцяло светски и поради това с преходен характер. Докато проблемът понастоящем израства на основата на комплексна и дълбока радикализация на една от световните религии и развитието на нейното политическо радикално крило, чиито цели са дългосрочни и се подкрепят от много хора по света. Понеже, както заключава Едуар Саид в своята монография „Култура и империализъм“: „Нито империализмът, нито колониализмът са просто действия на натрупване и завоевание. И двете са подкрепяни и дори подбуждани от внушителни идеологически формации, които поддържат идеята, че дадени територии и хора имат нужда и молят за власт, както и за форми на знанието, които са част от тази власт“.
Именно върху тази територия е разковничето за стратегическото решение на проблема. Както справедливо отбелязва видният немски философ Юрген Хабермас: „Универсалистките претенции за общозначимост, които Западът свързва със своите базисни политически ценности, тоест с процеса на демократично самоопределяне, списъка с правата на човека, не трябва да бъдат бъркани с имперските амбиции – като че ли формата на политическия живот и културата на една, макар и най-старата (съвременна – бел. авт.) демокрация се явява пример за всички общества“.
Как да бъде решен проблемът с насилието, упражнявано на основата на радикален политически ислям върху територията на евро-атлантическата цивилизация?
За да бъде отговорено правилно на този въпрос, е необходимо да бъде анализирано кои от страните, споделящи ценностите на либералната доктрина, не са били обект на религиозно насилие с ислямски генезис. В тази група са Канада, Австралия, Нова Зеландия, Швейцария, държави от Северна Европа. И именно тези са нациите, които в исторически план не са обременени от престъпна империалистическа политика спрямо мохамеданския свят.
Ето защо единствената възможност, съществуваща в реалността за редуциране на враждебния потенциал на оксидентализма – омразата към Запада у мюсюлманската цивилизация, е да бъдат компенсирани щетите, нанесени му от империализма, както по време на колониалния, така и през годините на постколонилизма, продължаващи да бъдат нанасяни и понастоящем.
И ако емоционалните щети не биха могли да бъдат обезвъзмездени, то поне в икономически план е наложително да бъде предприет пакет от мерки в размер на стотици, може би хиляди милиарди долари. Но не като инвестиции, от които печалбите отново да потичат към бившите колониални метрополии, към „неоколониалния“ монстър Съединените щати или към балансите на транснационалните корпорации. А инвестиции, придружени със съответното научно-техническо съдействие, които да бъдат безвъзмездни.
Връщане на дълг. Крайният резултат от изминаването на различните етични етапи в процеса „съжаление – разкаяние – покаяние – изкупление“ от страна на историческите субекти, в чиито досиета графите „колониализъм“ и „неоколониализъм“ са обагрени с кръвта не на стотици или хиляди, а на милиони невинни жертви.
Като държава, чието минало не е обременено с колониални или неоколониални инвазии, в интерес на България е да заеме адекватна външнополитическа позиция, без да се поддава на автоматизма от членството си в Европейския съюз или като латерна да преповтаря идиологеми, суфлирани откъм отвъд Атлантическия океан. Понеже проблемът е генериран от наличието на исторически несправедливости, в чиято реализация ние – българите нямаме никакво участие.
Друг вид опити биха били не повече от пръскане с дезодоранти върху вонящите миазми на Историята.

* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.