Българският вирус на отчуждението

Какво щяло да стане, ако България бъде "залята" от бежанци - това е всичко, което правителството смогва да каже за Сирия. Сякаш най-болният въпрос е: "Нас засяга ли ни?" - а не трагедията на милиони хора, коментира Татяна Ваксберг за "Дойче веле".

Ако имаше вирус на отчуждението, той щеше да е тръгнал от софийския булевард „Дондуков“. Вижте какво казва правителството за Сирия – не какво мисли за кризата, а дали ще ни „залеят“ бежанци. Не дали трябва да се участва във въздушни удари, а как да се прегради пътят на бежанците. Не какво представляват диктатурите, не какво представлява радикалният ислям, целият интерес е сведен до бежанската вълна.

Нека уточним: напливът от бежанци е огромен проблем за всяка икономика, особено за зле работеща като българската. Подготовката на бежански лагери и осигуряването на условия за прогонените от страната им хора е похвално и навременно, а не излишно занимание. Проблемът е не в това, че такава подготовка се извършва, а в това, че тя замества същинския въпрос. Трагедията на милиони хора се представя не като престъпление срещу човечеството, а като риск за собствения ни комфорт, и без това непостижим заради хроничната ни бедност.

Практиката на цинизма

С минимални изключения българските правителства практикуват този цинизъм вече две десетилетия. При това без значение дали са леви, десни или центристки.

През 1999 година правителството на ОДС застана на страната на западните си съюзници по време на войната в Косово и не допусна въздушен коридор за руската авиация. Позицията ще си остане в историята като едно от малкото смели политически решения, взети въпреки огромната съпротива в страната и въпреки натиска от Изток.

Само че нека да напомним аргумента, с който тази смелост беше оправдавана: да не допуснем бежанците да залеят приятелска Македония. Премиерът Костов десетки пъти подчерта, че няма да допусне бежанци в България. Щеше да има далеч по-дълготрайна политическа тежест, ако беше казал, че няма да допусне друго: например диктатури като сръбската да вилнеят в Европа и да гонят хората от домовете им.

Следващото правителство на Сакскобургготски обви политиката си в още по-брутални думи. Няколко дни преди ударите по Ирак министърът на вътрешните работи Георги Петканов съобщи, че „няма намерение“ да приема бежанци, защото „граждани от такива рискови държави създават опасност за националната сигурност“. Като че ли гражданите на Ирак са направили страната рискова, а не диктатурата, която ги е управлявала.

Изкривена оптика

Девет години по-късно, когато управляваше правителството на ГЕРБ, а светът преживяваше така наречената Арабска пролет, министър Цветанов изрази следната позиция на държавата: че „ще приеме до четирима бежанци“ от Северна Африка. Безмилостният факт, че Цветанов беше министър, осуетяваше повечето адекватни реакции на решенията му. Макар че именно в този мандат образът на бежанеца взе устойчиво да се свързва с образа на престъпника. Миналата седмица това се прояви и документално: в няколко медии информацията за това, как България ще спира бежанския поток за Европа, беше публикувана сред криминалната хроника.

Този подход е трудно разбираем за страна, която сама е била световна тема като Косово, Ирак или Сирия, когато е била управлявана от диктатура. Все пак именно българският комунистически режим прогони от страната над 300 000 български турци за по-малко от три месеца. Какво бихме казали за някое чуждо правителство, ако то проговори за точно тези хора като за престъпници? И то без да се интересува от режима, който им е отнел дома и миналото и ги е оставил с една торба на непознатия път?